автор: tiamat

Скалата битие е за самотници.
Студена е плътта й за постеля.
И смелите дори пълзят пред нея,
когато върховете й копнеят...

Дърветата дори не я обичат;
ръцете им за допир я жадуват,
но пускат корените си във ниското,
и само със очи й се любуват.

Но тя не плаче
пред пълзящите пред нея,
избрали да прохождат по плътта й,
които ще достигнат до върха й,
а после в ниското ще заживеят.

Разбира ги. Разбира,че не може
място да им бъде за живеене,
студена е плътта й да е ложе,
а твърдостта самотно е стареене.

Скалата битие е за самотници,
единствено орлите я обичат,
защото са високи като нея
и там гнездят-
във нейните обятия.
И там умират,
сгушени в плътта й-
Най-близко до рожденото си синьо.

А тя не плаче,
но се рони бавно -
от стъпките на всичките,които
са се опитали да я обикнат.
Обикнали са я, но са си тръгвали
във ниското, където да поникват.