автор: razkovnik

Сърната тихо се приближи до малкото езерце, като само няколко сухи съчки изпукаха под нежните и нозе. Тя грациозно опъна шия и преди да потопи устни в кристално чистата вода се вгледа в отражението на луната върху гладката като огледало повърхност на горския оазис. Нищо не трепваше.
Като че ли животът беше спрял. Или заспал. Тя усещаше все още учестеното туптене на сърцето си в гърлото и страхът от яростния лай на преследващите я кучета все още не бе изчезнал съвсем. Но тя знаеше, че те вече са далеч. Беше ги надбягала и заблудила в между дълбоките тъмни сенки на старите дървета. Все пак това си беше нейната гора.
Тя се напи спокойно с благословената течност и вече успокоена се извърна с намерението да се скрие за нощния съм. В този момент ужасът я вцепени и тя се спря неподвижна. От храстите на около един подскок разстояние срещу нея беше вперен неумолим поглед. Вълк. Гледаше я втренчено и сякаш я хипнотизираше. Няколко секунди тя не можа да помръдне, но те й бяха нужни да осъзнае нещо. Този поглед не беше пълен с живот. Очите на звяра бяха като стъклени и някак загубили своята обичайна жестокост. Ако не беше толкова уплашена може би щеше да забележи в тях и съвсем лека тъга. Тъгата на пленника. Тъгата на обреченият. Тънка струйка кръв се спускаше от захапаната в капанът лапа на свирепото животно и то омаломощено бе спряло да се съпротивлява и чакаше примирено своята гибел.
Сърната се обърна и побягна. След няколко подскока обаче се спря и извърна поглед към вълка. Той все още я гледаше, но по-скоро вече гледаше някак през нея. Тя вече не беше негова жертва. Тя беше последното същество, на което се наслаждаваха сетивата му преди да премине в друго измерение. Красиво същество. Сърцето му ликуваше.
Сърната отново се обърна и вече бавно се загуби в окъпаната от пълнолуние гора. Нейната гора.