Нахлуваш като сън,
от който изгревът ме сварва-
Несъбудена.
и зъзнеща от студ-
в очите ти,
където се научих да умирам-
в агония от твойто задоволство-
че си пуснал през прозореца си
птиците ми,
да нахранят гладните
с крилете си.
И помниш ли?
Те дъвчеха
на нямата ти сцена,
а ти сам беше
режисьор
и публика за бурно ръкопляскане,
с което заглушаваше
и песните,
а след това
и птичата агония.
Доволен!
А билетите-продадени.
С парите ще си купиш нови песни,
По-важното е,
че нахраних гладните
със своите...
А бяха полети,
Сега са само сънища,
със миризма на мърша
и нахранени.