автор: iasmina

Искаше ми се в заключението на този диалог със себе си да напиша за опорната точка. От своя опит знам, че нищо по-важно за човекът няма. Да се схване какво е тази опорна точка е едновременно най-простото нещо на света, но и най-трудното. Опитах доста подходи към темата, но неуспешно. Накрая реших, че ще е най-добре да се оставя на потока в мен и да видя какво ще се получи.

Мислите ми тръгват от обикновената склонност на хората да делят на „добро” и „зло”. Знам какви аргументи „за” този подход ще чуя, но ако изобщо някога е бил валиден, то днес той води вече само до стрес. А и логичното не винаги е в съгласие със самата истина.

Зло няма. Следователно няма и добро. Ако доброто се разбира като отрицание на злото, така самото то унищожава себе си. В сянката на злото доброто се изопачава и тогава именно доброто поражда негативното отношение на хората към света и нещата в него, а не злото, което никога не е било. Би могло да се мисли, че без злото, доброто също няма смисъл. Този извод така или иначе е верен, когато делим на „добро” и „зло”. Когато отнемем злото, доброто няма смисъл, защото нереалното добро може да съществува само с нереалното зло. И двете са празни от съдържание.

Ако делим на „добро” и „зло”, то не е „в името на доброто”, а за да бъдем в собствените си очи тези, които ще моделират доброто „за негово добро”. Искаме да владеем доброто, да го притежаваме, да бъдем негови собственици. Присвояваме си господарската роля над него. Ако някое добро не ни се подчинява, пращаме го в графата „зло”. В тази графа имаме разни „добри” неща, които на другите хора вършат чудесна работа. Ето защо, за мен не съществува друга причина за привързаността на хората към „злото”, освен желанието им да променят света, без самите те да се променят. Нещо повече: когато човек силово реши да променя себе си / „нямам воля!”/ така той отново иска да променя света /отношението му към себе си/ без самият той да приема да бъде променен. Не означава ли всичко това, че сякаш во веки веков човекът е бил всезнаещ, всичко вече е разбрал и познал? Но защо тогава греши и твърди, че е несъвършен? Уж всеки човек в себе си е завършен съвсем, но се появява друг човек, който му повлиява и първият решава „да се промени”?!... Схващате ли иронията? Нещо не е наред, нали?

Докато спорим помежду си чие добро е по-добро, не сме добри! Доброто може само да се изразява. То е онази спонтанност в нас, която ни удовлетворява, защото е от бога вътре в нас. А колкото хора, толкова и спонтанности. Не винаги е лесно да се проумее. Въпреки това, друг път за човекът няма! Хората са много, но човекът е един. И той именно е опорната точка, защото от своята изначално предпоставена завършеност всички заедно и поотделно искаме само едно: да проумеем чудото, което е човека! Друга причина, за да сте се родили знаете ли?

Човекът е съвършеното добро сам по себе си, просто защото пак той самият се наема да преоткрие съвършенството си. Само „нещо”, което е постигнало своята неунищожимост, има съзнанието да иска да я отрече, за да я преоткрие в сърцевината й. Това обаче не поражда злото, а разнообразието. Понеже злото не съществува, дори достигнали точката на крайното самоотричане, не можем да унищожим човекът, а само да го изгубим. Когато това е станало, почувствали сме се много зле и сме решили това да е „злото”. Което даже е забавно като се има предвид, че злото е просто дълбоката ни тъга по изгубеният човек.

Всеки от нас иска да вярва, че не е изгубил пътя си към човекът, защото помни доброто, което е той. Затова всеки отстоява своята си визия за доброто – не за да убеждава другите в нея, а сам за да не забравя. Подобна тактика обаче, пропуска нещо „дребно”: никой поотделно не помни човекът така добре, както могат да си го спомнят всички заедно. Освен това, вече имаме велико разнообразие от гледни точки към човека, които когато отново обединим, резултатът няма да е като в началото.

Човекът е неунищожим, защото генерира разумна енергия чрез съзнанието си. Енергията е разумна тогава, когато може да взаимодейства със самата реалност, променяйки я. Тогава всичко е добро, защото във всичко, което ни се случва, я има вложена човешката ни разумност. Случва ни се онази реалност, която е предназначена за човекът, защото тя е производна на неговото скрито съвършенство. Знам, че не всеки ще се съгласи, но то е, защото още има не само да учи за доброто, но да го сътворява от себе си.

Опорната точка е доброто, а то е целта, която човекът вече е постигнал, но иска да я преоткрие в нейната целокупност, противопоставяйки й възможността тя да не бъде – поне да не бъде толкова явна. Освен това тази целокупност може да се получи само като резултат от „хор-а”: от съзвучието на хармоничните дисонанси, които са хората. Ако целта изглежда невъзможна, толкова по-добре: ще оправдаем раждането си.

А човекът... – той така или иначе няма да ни остави на мира!...

/край/