автор: Rogue

- Боб, отговори ми?
- Помогни ми Боб!
- Защо аз Боб?
- Моля те, само за това, Боб, смили се…
- Боб искам…
- Боб, моля….
- Боб…
- Боб, в твоето име…
- Боб!!!
- Боб, докажи, че съм прав…
- Боб??
- Боб, ако ти… аз ще…
- Няма пък Боб, аз искам….
- Боб, отговори ми?
- Помогни ми Боб!
- Защо аз Боб?
- Моля те, само за това, Боб, смили се…
- Боб искам…
- Боб, моля….
- Боб…
- Боб, в твоето име…
- Боб, докажи, че съм прав…
- Боб??
- Боб, ако ти… аз ще…
- Няма пък Боб, аз искам….
- Боб!!!

Шумът на хилядите молитви, молби, закани, врънкания, обещания, договаряния беше оглушителен.
Боб се премести малко с надеждата да заглуши всички тези неспиращи и немлъкващи гласове, но напразно.
Има някои неща, които Вселенският разум може да прави и такива, които не може. Преместването или запушването на ушите беше от втория тип.
С канска мисловна въздишка Боб се зарея в спомените как бе стигнал до този момент.

**************
Всичко звучеше толкова смислено в началото. Вселената е огромно и самотно място. Той (Тя, то? Те?? Боб не беше твърде сигурен какво точно е, но беше сигурен(а), че няма изискващите полови принадлежности за никой от вариантите. Поредното разочарование в многомилионния живот на Боб, но той (ето пак!) започваше да свиква.)
Той се появи с възникването на първите връзки между атомите. Зароди се, когато първият електрон се появи. И когато Вселената от Нищо, стана Нещо, Боб също беше там.
Съзнание. Чисто, елементарно, логично до болка….
Детството му беше интересно. Боб не се беше самоопределил. Беше като мъглявина. Беше безкрайно любопитен. Обожаваше да обгърне избухваща звезда и да усети цялата логика и последователност на физичните и химичните закони.
Надничаше с интерес в черните дупки, но никога не посмя да види накъде водят. Носеше се с избухващите свръхнови или с любопиство се увиваше около сформирали се галактики.
Най-общо казано, Боб водеше интересен, любопитен и ужасно самотен живот.
Нямаше други като него, а с течение на времето в него започна да се оформя личност. Хареса си като име Боб, защото това бе звукът на кометите, които минаваха твърде близо до слънцето и блестяха, с невероятни, дъгоцветни опашки. Логичната му страна не се впечатляваше, освен от химичната конфигурация. Но някаква друга част беше във възторг от представлението.
Прекара ужасно много време в търсене на себеподобни.
Уви.
Нямаше такива…
Боб доказа, че интелигентността наистина води само до едно нещо.
Боб се отегчи така, както само едно интелигентно същество може.
Трудно може да се сравни нещо с Вселенската скука.

И един ден…
Еон, Век… Хилядолетия? Боб мъчно боравеше с подобни понятия. Нямаше как, с какво, а и защо да отмерва изтеклото време.
Знаеше само, че от един момент нататък онова малко синьо-зелено кълбо в другия край на Вселената престана да е просто поредната планета.
Той усети мисловна вибрация.
Толкова тънка и тиха, че отначало се чудеше дали не си я е въобразил, но когато се приближи и с любопитство надникна, се оказа искрено шокиран и учуден.
Тези съзнания си имаха тела. Бяха простички и елементарни, но със сигурност притежаваха нещо, онези искрици, които предзнаменовават появявата на свързана мисловна дейност.
Боб се въодушеви. Може би щеше да се сдобие с другарче за игра. Или с хиляди. И ще има с кой да си говори.
Боб с интерес гледаше как си общуват съществата.
Потресе го фактът, че решаваха всичките си проблеми с насилие. За него нямаше нищо друго, освен чистата логика и тези толкова нелогични действия го смутиха.
Предположи, че още не са се развили. Или може би не се беше развил той? Значи ще се поучи. Или пък заедно ще се научат едни от други?
******************************
Първият опит да си поговори с някое от създанията завърши катастрофално. Ужасено, то скочи от една скала.
Потресен Боб млъкна и реши да почака още малко.
******************************
Скоро пак изгуби търпение и заговори друго човече.
Светът се беше променил. Хората се бяха развили. Вече бяха спрели да се замерят с камъни. Сега си дялаха камъните, използваха медни оръжия и се нападаха в големи групи от десетки човечета.
Хората го удивляваха.
Бяха готови да се избият за една крава, въпреки, че имаха хиляди други.
И когато той реши да попита едно от тези човечета защо го правят…. даде началото на поредица събития, които не беше предвидил.
Протегна се мисловно и докосна съзнанието на мъжа пред себе си. (Разбра че е мъж, от начина, по който човекът мислеше за себе си. Тогава и за първи път се замисли той какво е, но остави размишленията за друг път).
С голямо вълнение заговори.
“Здравей…. Аз съм Боб….”
Човека скочи стреснато и се заозърта.
- Кой си ти??? Кой ми говори??? Покажи ми се!!
“Аз съм Боб…”
- Бог??? – човекът падна на земята и започна да блъска главата си в земята.
- О милостиви Боже… благодаря ти, благодаря ти….
“Боб… Аз съм Боб, не Бог”
Човекът се спря за миг.
- Боб?
“Боб”

Човекът скочи на крака и офейка към лагера.
- Боб ми проговори, Боб ми проговори!!!!
Боб остана на същото място заслушан в дивите мисли, въртящи се из главата на човека.
Когато стигна при другите, човекът им разказа за Боб, как го заговорил.
Шаманът на селото с насмешка попита и какво толкова е казал този Боб.
Човекът, който от много време бе хвърлил око на дъщерята на шамана, а и честно казано нe го харесваше много, отговори.
Боб шокирано погледа как в негово име шаманът бе убит с тояги, как дъщерята на шамана, стадото му и всичките му вещи отидоха при другото човече и как всички започнаха да се кланят на новия шаман.
************************
С течение на времето това се оказа повтарящ се мотив. Никой не се опитваше да си говори с него, но пък всички му се молеха.
Боб си мислеше, че би било много мило ако поне някой го беше попитал как е, какво мисли или най-малкото проявил интерес към него. За съжаление, на тях им стигаше само това, че са чули леко притесненото му “Ъъъ, здравейте, аз съм Боб..” и хукваха да променят социалната система на обществото си в своя полза.
На Боб му омръзна да се убиват и да правят лоши неща в негово име.
(Той се беше научил да преценява добро и зло по човешките мерки. След като ще общува тях, би трябвало да се съобрази с тях. Нали? Логичната част от съзнанието му настояваше, че тези създания са просто незрели, неуки и глупави. Но емоционалната му част настояваше, че Боб има отговорност към тях, като по-зрял от тях.)
Подкокоросван от емоционалната си половина, Боб се опита отново да говори с едно човече, но този път, да даде някакви наставления какво да правят и какво не, защото явно сами не успяваха да се справят.
Издиктува няколко нещица, които смяташе за достатъчно елементарни.
Доброто му намерение обаче доведе до ужасяващи последици.
Човекът, на който беше говорил изперка. И както всички останали, реши да си посъчини.
Резултатът беше нова религия, в която всички се кланяха на Боб (както и преди впрочем), но освен това той се превърна в Боб с любим народ.
Представата беше доста мътна, но това не попречи на въодушевените човечета да се колят и избиват с ентусиазъм в негово име.
С течение на времето колкото и да се стараеше Боб нещата само се влошаваха.
Тези, които не откачаха на тема социален контрол, просто откачаха, от силата на интелект на Боб.
Тези, които твърдяха, че го чуват и че говорят с него (Боб с интерес прегледа Религиозната им книга в съзнанието на един силно вярващ… впрочем, колкото и да вика мисловно, човекът бе глух като пън и горе долу толкова интелигентен… това бе повтарящ се мотив на вярващите в него и остана изумен колко много хора са говорили с него, колко много неща им е казвал и какви странни представи за света имат. Боб се зачуди дали има старческа деменция и не помни или че тези хора лъжат и измислят на поразия. Второто беше по-вероятно, особено, че нямаше как да го засегне деменцията. По-скоро беше опит за стъпки в сарказма.)
*********************
Минаха хилядолетия.
Хората изобретиха науката. Боб си отдъхна. Беше прекарал ужасяващи векове по времето на Инквизицията, гоненията на вещиците (избиването на котки… Боб харесваше котките и намираше за отблъскващо отношението с тях), протестантите, мюсюлманите, католиците, евреите… нито едни от тези не бяха добри слушатели, но бяха отлични молители.
Науката обаче също отказа да го слуша. Той шепнеше формули и химични съединиения на учените, с надеждата да докаже, че съществува и хората да проумеят какво е той.
Вместо това започна война между науката, която отричаше неговото съществуване и твърдеше, че има химия, математика, биология и физика (което бе по-близко до това, което Боб всъщност бе) и религията, която твърдеше, че Боб е Бог, че е творец, създател, съдник… (което Боб не беше).
Боб беше изцяло за науката… която отричаше съществуването му.
******************
С течение на времето Боб се отказа. Откри, че няма смисъл. Убеди се, че хората трябва да се развиват милиони години, за да научат, че разлика между мъжете и жените няма. Че кой с кого спи също няма значение (въпреки че беше изключтелно любопитен да узнае какво точно значи секс, нямаше кой да му каже, а изглеждаше потно и… интересно, + че тогава най-често го викаха), както и че цветът на кожата не се отнася никак към интелектуалните възможности на хората. Той можеше да го потвърди със сигурност. Всички бяха равни в глупостта, така да се каже.
Съзнаваше и също така, че докато съществува дори и само един човек, който отрича тези факти, никога няма да може да проведе дори и един разговор, който да не доведе до нови крайности.
В негово име извършваха зверства и чудеса. В негово име пожелаваха добро и зло. Отричаха го и го възхваляваха.
Боб се умори, а и съзнанието му бучеше. Всички тези личности, индивиди, всичката онази тъма зад очите, които викаха, молеха, искаха, пищяха, пазаряха се, изнудваха, съществуваха, умираха, всяко едно от тях се мъчеше да се свърже с него, но бе напълно глухо за него.
Като телефон само със слушалка от едната страна и говорител от другата.
Боб избяга.

За съжаление не твърде далеч, защото няма как да запушиш ушите си, когато нямаш уши. Нито ръце, с които да ги запушиш.
Боб въздъхна (метафорично) и се взря в малката звезда, която представляваше Слънцето на хората.
Е, поне скоро щяха да решат проблемите му. Очертаваха се само още няколко хилядолетия живот за звездата и после щеше да изгасне.
А скоростта, с която хората се тровеха, давеха, самоунищожаваха, населяваха планетата си и най-общо казано, не успяваха да познаят буквичките от бесеницата (а им оставаха все по-малък брой опити), говореше, че или скоро те ще дораснат да бъдат интелектуалните другарчета, от които имаше нужда, търсеше и искаше, или ще умрат всичките и отново ще стане тихо.
Боб се надяваше….

На Анна