автор: copie

Ноу Камп

Веднъж бях на този чудовищен стадион за почти 100 000 души.
Ние бяхме (ние?) над сто българи, един самолет хора, при това препълнен.
Историята е следната. За своя бенефисен мач на Ноу Камп Ицо Стоичков нае въпросния самолет, напълни го с президенти и други, плати полета и цял луксозен хотел, в който ни настани в самостоятелни стаи, плати официалната вечеря и още някакви междинни купони (бях там по силата на едни минали обстоятелства, моето лично алиби е, че съм цесекарка и смятам Ицо за гений във футбола).
И така – основното. Около 60 000 хиляди души на Ноу Камп. Само най-горната трибуна празнее – надолу всичко е препълнено. Децата на Барса, младежите на Барса, мъжете на Барса, публиката на Барса... страхотна емоция и на терена, и по трибуните.
И... тръгва мексиканската вълна! Красота! Плува, плува... но изведнъж умира. Познайте къде – в официалния сектор, където е настанена българската „делегация”, платен от Ицо, за да е тя там, но тя е толкова велика, че няма как да го подкрепи!
Само ние с Катя (тя е дипломат) ставаме на мексиканската вълна. След нас се скъсва. Сериозни чичковци са тва, бълг. полит. ... да не ги изговарям.
Ние ставаме още 3-4 пъти, все така самотни, накрая се изнизваме от Ноу Камп – толкова е отвратно да си в „официалната” българска делегация.
Като чуя, че Ицо бил простак – побеснявам.


Блуза

С Катето и Стефчо сме семейни приятели. Ходим си на гости отвреме навреме, децата си играят. С Катето нямаме много какво да си говорим, но женски теми има винаги. Последния път ни разказва въодушевено какъв плат си е купила, какъв модел е намислила, каква шивачка си е намерила и каква страхотна блуза ще стане.
След някое време срещаме Стефчо на улицата и правим лафче на крак. Аз се сещам за блузата на Катето и питам дали е готова.
- О, готова е! – помръква някак Стефчо.
- И кво, къв беше ефектът? – любопитствам.
- Страхотен ефект! – гласът му преминава във фалцет. – Катето излезе с нея да я покаже и не се прибра три дни...


Роза

Пресичам градинката на „Прага” и „Доспат” и от трийсетина метра забелязвам срещу себе си чудесна млада жена, елегантна, красива, държи червена роза в лявата ръка. От по-близо вече различавам усмивката й – леко отнесена, както е нормално при влюбените момичета. Радвам й се спонтанно – Господи, колко е хубаво, и дано е щастлива!
В мига, когато се разминаваме и с удоволствие гледам чаровното й лице, улавям с периферното си зрение как с небрежен жест мята розата в кошчето за боклук, докато продължава да се усмихва.