автор: d_alora_di

Ще ви разкажа един детски спомен.

Аз съм от едно село дето почти никой не го е чувал, село разположено край река Провадийска и близо до Лонгоза. Името му е Бързица.Като ме питаха къде съм родена, аз силно казвах БЪРЗИЦА , сякаш едва ли не бях родена в царското село, ама все си ми е било гордост, че съм родена там. Обичам си родното село, макар и малко, но от там са моите най-скъпи спомени.Край село имаше малка горичка, кория, където се събираха да пладнуват стадата овце като ги напечеше слънцето. До корията имаше аязмо, дето извираше едно изворче с лековита вода, и до което ставаше панаира на селото. А панаира се правеше винаги на втори май, празник на Цар Борис Покръстител на българите и летния Атанас Велики. Малка бях като се преселихме във Варна, обаче си спомням веселите и пъстри хора, които се извиваха на поляната. Ама с какво нетърпение го чакахме този панаир, че мамини ще ни купят захарно петле, а може и лимонада да пием, ако останат парички.
Спомням си как идваше ментарджията, със тавата на главата, пълна с мента, и как само викаше:
- Меееееееента за моментааааааа!
- Мента за моментаааааааа!
- За мерак, за далак, за млад и за богат, за стари не става, щот нямат зъбиииии!
- Мента за моментаааааааааа!
Децата на тумби бягаха подире му и току някое се спъне в буца и забучи нос във младата трева.Ама има ли време за рев, кога ще плачеш, ще изтървеш ментаржията , все се надявахме да падне тавата от главата му. Ама тя, така и не падаше, ние бягахме подире му и си изпросвахме боя от майките, защото за мента паричките все не стигаха.
Да ама татко бръкваше в джоба си и след дълго търсене вадеше на трима ни по пет стотинки и ние бързо си купувахме мечтаната мента.Голямо близане и смукане наставаше тогава. Всеки ти се прави другарче, и ти му даваш да си близне от твоето парче, с надеждата на другата година ако не ти дадат стотинки да си купиш, другарчето дето си му дал да ближе, да ти даде и на тебе.
А над селото имаше две чуки, могили, ама аз така съм запомнила да им викат.Не знам от римско време ли са от тракийско ли, ама не ни даваха да ходим да играем там.
Е, не че не съм ходила, ама това беше голяма тайна и почти геройство да се качиш на чуката, да гледаш от там долу в ниското как петела гони кокошките, дето ровеха в оборската торт, хвърлена току до селския харман. И после като разберат вашите, че си се качвал на чуката, мале, мале! Като те подгони майка ти да ти изтърсва прахта от гърбината, спасение има само във нацъфтелите в лилаво тръни, или в копривата, щото в тръните майка ти не може да влезе, а в копривата не иска.
Ей там беше къщата на баба ми Мита, дето съм кръстена на нея. Къщата гледаше на юг, май като всички къщи в селото, беше измазана с вар отред, а прозорците бяха боядисани в зелено.
Дето казал поета – „бяла спретната къщурка”, само че не " с две липи отпред", а с две черници, дето служеха за диреци на вратника.
Стара къща, видяла и хубаво и лошо, миришеше на нещо много неповторимо, мирис, който никога няма да забравя.

Та в тази бабината къща ние, нейните внуци прекарахме част от детството си, изпълнено с незабравими спомени.То всеки човек си има незабравими спомени, ама чудно защо не всеки сяда да ги опише на лист, та да ги четат децата му. От срам ли, от какво ли ? Мама имаше една дума, все я повтаряше-
„от мукаят” май означаваше , че като не искаш да свършиш една работа , си намираш причини да се оправдаеш , или нещо такова, хайде сега да не го превеждам, ама така я използваше мама тая дума.
Щях да разказвам за моята баба, пък се отплеснах, ама карай.
Ей сега почвам да разказвам .
Слушай за този мой детски спомен.
Пък дано ти хареса.
Моята баба Мита беше хитра и умна жена, родила много деца от които оцелели само две – майка ми и вуйчо Христо, Миката и Ричко, както им викаха. Да кажа няколко думи за моята баба. Родена е в село Добрина, Провадийска околия а старото име на селото е Джиздаркьой или както му казваше баба – Джиздаркеви, знам че са били много деца, но колко братя и сестри е имала не знам с точност. Познавах много добре баба Донка , сестра на баба ми и нейния съпруг свако Кольо, които живееха в Провадия и имаха син свако Манол. Голямо събитие беше като ни дойдеха на гости на село, защото тогава се правеха много големи трапези със много вкусни манджи и баници, които баба приготвяше. Тя беше голяма домакиня, знаеше му реда на всякаква работа, и много я търсеха за съвет по-младите , че и по-старите. Сега ще ви разкажа за един случай, който се е запечатал в моето съзнание, макар че когато се е случило аз съм била много малка, сигурно към четири-пет годишна. Дойде една жена, коя е била не знам, не си я спомням и още от вратника започна да се вайка:
-Бабо Митооооо, изляз мари- викаше жената и нали знаеше , че баба Мита не чува , влизаше направо по пътеката към пруста, където седеше баба ми и нещо си предеше. Достигнала вече до нея, жената пак извика малко по-силно, ама гледаше да мине отпред баба ми за да я види и да не я стресне.
- Како искаш, мари Кальо- попита я баба ми, без да изпуска вретеното.
- Тръгнала съм да та викам да додиш у нас, че сме започнали да правим сапун, пък той зе, че се пресече!
- А, как ще се пресече, мари Кальо, какво го направихте!
- Ми какво, бабо Мито, турийме пепел във врялата уда, после кат истина удата, турийме старата мас и джумерките, да са топят. После турийме содата, бъркайме, бъркайме ама на присечи са и на трици става, не са тегли!
- Няма да са тегли ами, кой знай какво сти турили, чи сти гу присекли! Кат ни знайти за какво са фащати да правити!
- Ади ма, бабо Мито, ади ела да го опрайш, чи много ша ни тряба таз година, на, беби нали ша има снахата, повечко хора станайми. Тряба да са пире, на и вълната и тя ша са пире, и за нея ши тряба.
Баба ми помърмори нещо и стана полека полека, да си придаде тежест на авторитета и отиде да вземе нещо в мазата, която се намираше пред къщата под хамбара.
- Хич ни ви доди на акъла да ма викати на сватбата, ама са сящате да ма викати, сапуна да ви опраям.
- Их ма, бабо Мито- завайка се жената.
- Ша на прощаваш , ама как не ни доди на ума, все се чудийме кого сми изтървали да викаме на сватбата, то на, тебе сми пропуснали.
- Ама ни съ сърди де, на кръщането ша та викнем, на тебе ша го харижем.
- Како ще ми го харизвате, нали Митито на тебе й харизано, ни можи вий на мени да харизвате , не става- отсече баба ми.
Имаше такъв обичай новородено дете да се харизва на богат човек, на късмета му да расте.


Докато се разправяха, баба Мита сложи в престилката си нещо, посегна и взе и саанчето, дето си носехме вода да се мием и тръгна напред .
По едно време се поспря, досетила се нещо и ми подвикна:
- Мите, ела баба със мене, че тука на кого да та оставя, сичките са на нивата.
По това време се прибираха изсъхналите стъбла на слънчогледа и на царевицата, че трябваха за подпалки и за биволицата.А пък аз това и чаках, много ми беше хубаво да се хвана за полата на баба и да вървя с нея, защото от вуйчовите деца, моите братовчеди за мен ред не оставаше.
Докато стигнем до двора на тази жена, аз подскачах като малко яренце и се радвах.
Най-накрая стигнахме и баба ме сложи да седна на дървотника, дърво на което се цепят дървата за печката. Седя аз и гледам как си придава важност моята баба и как гледа отвисоко на събралите се жени.
- Ауууууууууу , какво сти направили мариии, вий ептен сти го поабили, язък, язък за убавата мас, дето сти турили, язък и за содата.
Жените виновно мълчаха и чакаха с нетърпение да видят дали нещо не може да се направи. И те много се бяха ядосали, ама станалото-станало и вече последната им надежда беше в баба Мита.
Пък тя се помая още малко, да затвърди важността на мисията си и почна да ги командори, както само тя си умееше.
- Донсете ми още дърва, и още вода, ама от чишмата до аязмото- нареждаше баба ми.
- Докарайте ми и малко лозови пръчки, ама от миналгодишните, да горят без да пушат.
Горките жени хукнаха да изпълняват нарежданията, а баба седна на едно трикрако столче и поразбута огъня. После извади от джоба си една кутийка, дето на никого не разрешаваше да я пипа и си отсипа малко кафе във саанчето дето взе от нас. Поразбута малко огъня, сложи си саанчето направо върху въглените и си направи кафе, ама такова- ароматно и гъсто. Разбира се в бездънния и джоб имаше и чашка и бучка захар. Тя разчупи бучката на две и половината я пусна в чашката, а другата я даде на мене, голяма радост, дето се случваше толкова рядко, баба да ми даде бучка захар!
После с удоволствие и без да бърза засърба кафенцето си, а като го изпи ми даде да си близна от утайката, също голямо удоволствие, макар, че друг път преди това не бях го опитвала, защото все не ми идваше реда, както казах баба имаше шест внука, и докато се изредят и дойде моя ред , мама ме взимаше с нея на горната къща, на нашата.
По някое време жените се зададоха и донесоха водата и лозовите пръчки.
Баба Мита започна своята магия, но не пропусна да се позабави още малко за да не си помисли някой , че това е маловажна работа.
Докато обикаляше около огъня и голямата арания, баба ми все си мърмореше нещо неразбрано, нещо дето само тя си го знаеше, баеше ли , наричаше ли не знам, ама това продължи доста време.
Жените не смееха да мръднат или да шукнат, толкова послушно гледаха свещенодействието на вглъбената баба Мита.
От време на време тя слагаше по някоя пръчка в огъня, разбъркваше сместта, плюеше зад рамото си, и изтърсваше престилката си над врящата смес, която клокочеше равномерно, ама си личеше, че още е пресечена.
И дойде най-важния момент, да се оправи сапуна, да си покаже майсторлъка .
- А сега ма остайте самичка, вижти си някоя работа, аз ша ва повикам- заповеднически каза баба.
Жените се прибраха в къщи, не смеейки да противоречат, само и само да стане сапуна.


А моята баба се поогледа, взе едно канче , дето сипваха с него вода в сместта и ми прошепна само на мене:
- Я баба пишкай тука, в канчето, чу ли баби.
И аз се изпишках в канчето, а какво беше учудването ми като видях баба да изсипва на тънка струйка пикнята ми в сапуна!
И сапуна се захвана, ама захвана се и стана една гладка смес, направо да се смаеш от чудото.
Бъркаше моята баба със бъркалката, нареждаше си нещо пак, и пак наливаше от време на време от пикнята ми.
Аз гледах и се чудех, и нищо не разбирах, ама нали стана сапун!
- Ади мариииии, како прайти ? Идвайти чи да свалями аранията от огъняя, сапуна са фана.
Като пъстри ярки жените изскочиха от къщата и заблагославяха баба Мита, която от надувки, сякаш беше станала още по висока.
- А сига, вижти какъв сапун съм напраила, то сичко си иска майсторлъка и и чалъма.
- Ади сига да си одим Мите, пък кат нарежите сапуна да ми донсети шест калъпа, чи друг път няма да дода да ви гу упраям!
И без да изчака да реагират на нахалството и, тя ме хвана за ръката и ме дръпна да си ходим.
Такава беше моята мила баба Мита, глуха от многото операции, ама хитра, находчива и мила жена, дето на всичко му намираше чалъма.
Да ама и сапуна стана!
Хитрата ми, глуха баба Мита! Дали аз дето нося името и, прилимам на нея? А?