автор: copie

В Резово сме – със сина и племенницата, той на 8, тя на 11 години. Много са готини – Куку и Пипе, навити хлапета.
По принцип летуваме в хотела на Данчо в Приморско, децата имат пръчки, макари, кукички, плувки, редовно купуват червеи в кутийка с дупки на капака (да дишат!)и ги държат в хладилника, между плодовете, така че аз тоя хладилник гледам да не го отварям
(може да са плъзнали), и се правят, че ловят риба – това се случва на устието на Ропотамо, където Тотко ги обучава на риболов. Тотко е най-големият рибар между Бургас и Приморско, но тоя ден сме в Резово, и обядваме в клубчето на кея, където наистина има и прясна риба, и страхотна рибена чорба, където място не можеш дори да запазиш – винаги е препълнено. Собственикът, прочутият Паяка, сяда до нас и ги разпитва. Ловите ли риба? О, ловим! – с възторг отговарят те. И какво ловите? Ми каквото се хване – меджит, дребен сафрид... Хе, губите си времето! – заявява старият резовски лъв. - Да кажете на майка ви да ви доведе на Резвая – за моруни!
Децата са стъписани и ме гледат очаквателно. ОК, казвам, ще ви доведа!
Те си знаят, че не мога да им откажа приключение.
Разговорът между хлапетата и барабата взема обаче някакви фантастични посоки.
- В Резвая се въдят моруни по 300-400 килограма! – казва той. - Само хайверът им е по сто кила!
Синът ми обожава хайвер. Край, вече е шашнат. Девойчето е по-скептично, но виждам как здравият женски разум я изоставя...
И на какво ги хващате? Това е тя. Ами на месо, сурово! Тва е Паяка. И как ги изтегляте? Това съм аз. Ами викаме помощ! Тва е Паяка.
Обядът свършва, но темата не.
Пътуваме към Приморско и установявам, че децата са абсолютно запленени от бъдещия лов на моруни.
Няма как – обещала съм им го. Но се опитвам с прости думи да им обясня, че е невъзможно в Резвая да се въдят такива моруни. Вярно, че живеят в Черно море и че си хвърлят хайвера нагоре по реките, които се вливат в него, но 300-400 кг риба!... Това е дунавски мащаб, не на Резвая!
Обаче децата са оглушали.
И на другия ден сме обратно към Резово. След като сме купили от супера 2 опаковки пресни пилешки бутчета. И всички възможни риболовни такъми са в багажника, включващи новозакупената дебела корда и големи куки, по-големи от тия за паламуд. Резонно - паламудът си е едно джудже в сравнение с моруната.
Юлски ден, по обяд, 40 градуса на сянка, но има ветрец, живее се.
Не и на речното равнище на Резвая.
Непосредствено над водата й са направени дървени скари за настаняване на рибарите, примерно, но от там до истинския бряг нагоре има поне метър и половина. Ние слизаме на скарата и изведнъж се озоваваме в нещо като камера-душегубка – ветрецът е горе, а тук долу температурата гони поне 60 градуса (по Целзий, разбира се). Но децата са настървени за моруни. Оглеждаме се – сами сме на скарата. И кого ще викаме за помощ – промърморвам... Отсреща турските граничари ни наблюдават, може и да пазят моруните, но в краен случай ще помогнат? Едва ли...
Изваждам опаковките със сурови пилешки бутчета и режа едри парчета. Децата ги забождат на големите куки и замятат. След десетина минути всичката вода от клетките ми изплува по кожата ми и се изпарява. Ще се спаружа. Нямам въздух. Нямам шапка или кърпа. Мозъкът ми се изпича. Призовавам към финал, но не ме чуват. Започва да вони – бутчетата вече са развалени, за няма и половин час (защо не взех замразени, да траят повече?). Почвам да си мечтая да излезне една гигантска моруна и да глътне дечицата. Да не е луда в тая жега – спи някъде в тъмнозелената вода, на самото дъно. Това дъно ме привлича неустоимо.
Спасението идва, не е неочаквано, че е от сина ми, девойката е по-издържлива. Той за незнамкойюбилеенпът е закачил въдицата в някакво дърво и абсолютно отказва да я стъкми наново. Изтощен е.
Господи! Благодаря ти!
Благодаря ти!
Така оживяхме, благодарение на един плаващ пън.
Децата и досега смятат, че просто не са имали късмет тоя ден с моруните.