Всичко това, което пиша,
си го изсмуквам от пръстите.
Понякога я карам през куп за грош,
а понякога така се запъвам
пред някоя дума
като магаре на мост,
че ни се водя, ни се карам!
Но все пак...
Не трябва да искаме
толкова много от поезията!
Стиховете ни не могат да накарат
правителството да падне
нито крадците
да излязат от Народното събрание
и да влязат в затвора...
Стиховете ни не могат да накарат
слънцето да изгрее,
дъждът да спре
или пък звездите да запеят...
Стиховете ни не могат да накарат Господ
да се смили над нас
и да ни спаси...
За какво ги пиша тогава?
Единственото, което искам
е просто да накарам една жена
да се усмихне!
Макар и през сълзи...
Това е. Затова
понякога я карам през пръсти
а друг път я карам през просото!
Или пък се правя на шут...
Е, усмихваш ли се вече, мила?
Хареса ли ти?
„Много! – отвръща тя. Направо
да си оближеш пръстите!”