автор: Remembrance

Клер се заля в смях, когато попадна насред огромно езеро.
- Не мога да плувам добре! – извика тя, гребейки бурно с ръце.
Спътникът-сянка направи знак, че е изгубила ума си, след това цамбурна до нея във водата и я хвана здраво, смеейки се и той.
- Какви ги вършиш, калпазанке?
Водата беше невероятна. Топла, зелена, прозрачна, гладка...

- Сега можеш да ме пуснеш! – извика тя весело, като се отблъсна от него и заплува около него бавно в кръг.
Той й се усмихваше весело.
- Не разбирам! – извика тя отново, поемайки си въздух малко неуверено. Сграбчи се за рамото му, доплува близо до него и го погледна в очите.
- Какво не разбираш? – запита я спътникът й.
- Каква е целта на това?
- Не осъзнаваш ли?
Тя го погледна странно.
- Просто е, не напрягай ума си толкова – засмя се той.
- Не ми казвай, че просто обичам да плувам, дори и с риск да се удавя? – докато го казваше, тя разбра. – Обичам да плувам, дори при факта, че не умея да правя това добре?
- Да – потвърди мъжът-сянка – и може да плуваш по-добре, стига да поискаш да го направиш до край.
- В това включваш и по-задълбочения смисъл, нали?
- В това заключение включвам абсолютно всички смисли, които поискаш – засмя се той, хвана я за ръка и плувайки я задърпа след себе си в красотата наоколо.

____________________________________

Габ стоеше насред кухнята, с нож в ръка и поне два килограма картофи пред него на масата.
- По дяволите – чу се да казва той. – Пак ли аз – продължи да чува гласа си.
В кухнята влезе жена – достатъчно непозната, че да му се иска да скочи и да се извини за нахлуването. Вместо това чу гласа си да казва:
- Жено, писна ми.
Тя спря и го погледна.
- Какво има, Габ?
Той поклати невярващо в себе си глава. Какво общо тук има неговото име? Това не беше той... Но гласът му не се подчиняваше - той имаше свой собствен живот...
- Писна ми.
- Кое ти писна?
- Всичко.
Тя се приближи, издърпа стол за себе си и го погледна тъжно.
- Виждам това отдавна, Габ. Кажи ми какво мога да направя.
- Нищо не можеш да направиш. Аз съм такъв. И нищо на тази земя не успя да ме промени. Предавам се. Прави с мен каквото искаш. Май не съм добре. Това е, край.
- Габ, аз те познавам добре.
- Не, мила, не ме познаваш. Познаваш само половината ми аз. Другата е чужда за теб, повярвай ми.
Жената се просълзи.
- Аз искам да познавам и другата ти страна...
- Не! – извика той.
Тя се стресна и заплака. Той стана и сложи ръка на рамото й.
- Не ме разбирай погрешно. Проблемът е в мен и не искам да те наранявам. Точно защото те обичам.

Габ изтръпна в болка. Отново същият нож го разполови и той се оказа до мъжа, с чийто глас трябваше да се съобразява. Чужд мъж, чуждо лице, чужд дом... Безкрайно учуден той потърси около себе си жената-сянка.
- Какво става тук? Кои са тези хора? Какво ще направи той?
Спътничката му изшътка и посочи към двойката. Мъжът се наведе, прегърна жена си и й каза тихо:
- Прости ми. Прости ми за всичко.


/следва продължение/