автор: Evensteel

Човек има право по всяко време от живота си да поеме по нов курс, да направи грешка или да се провали.
Какво означава да живееш с чест? Дали значи да бъдеш винаги достоен, винаги силен, винаги да бъдеш за пример? Това ли трябва да бъдеш, за да кажат за теб хората " честен и достоен човек беше". Но защо "беше" ? Защо хората са склонни да дадат подобна оценка едва когато човек си замине от този свят? Една посмъртна награда, една светлина към която се стремиш през целия си живот... И я достигаш едва в смъртта.
Да бъдеш достоен и честен човек е качество, което се гради дълго с много труд, пот и кръв. Това е една вътрешна борба, придружена с много терзания, мъки и болка. Може би затова и останалите не я виждат. Може би затова останалите ти лепват етикет на "слаб човек" и никога повече не променят мнението си независимо какво постигаш, къде отиваш, какво мислиш, какво си.
И той беше такъв човек с етикет. Като ученик беше отличник. Без изключение. Предметите не представляваха никаква трудност за него и той без особено голям труд постигаше големи успехи. Беше изключителен човек, но много самотен. Родителите му така и не поискаха да го опознаят и той остана неразбран и неприласкан дори и в дома където се беше родил. Ричард Бах казва “Рядко членовете на едно семейство израстват под един и същ покрив”… Съдба!
Бродеше самотен по света. Дните минаваха и той създаде един нов свят за себе си.
Не обичаше да контактува с другите, защото те не го разбираха, но някак странно копнееше за приятели, за малко топлота, за разбиране… Когато беше по-малък често плачеше, но когато осъзна, че това е проява на слабост престана. От тогава в него винаги валеше, защото неизплаканите сълзи го заливаха. Може би и затова той толкова обичаше дъжда, защото когато валеше светът му изглеждаше по-познат, по-гостоприемен, по-топъл.
Влезе в най-елитната гимназия без никакъв проблем. Завърши като пълен отличник – един от четиримата единствени от всички завършващи. Но родителите само поклатиха глава с усмивка. Бяха го очаквали. Те не го познаваха. Никога не видяха кога учеше и се чудеха как така той изкарва високите оценки. Не можеха и да разберат защо някои хора определят сина им като изключителна личност. За тях си беше обикновен.
А той искаше само една прегръдка, една усмивка и едно “ Чудесно се справи, сине! Гордея се с теб!”. Никога не го получи.
Дойде време да кандидатства във университет. Искаше едно, после реши друго.
Но някак си загуби сила и ориентир. Загуби пътя си. Дните му се точеха, а той нямаше желание за нищо. И защо ли трябваше да постига нещо след като никой не го оценяваше. Всички бяха свикнали да успява.
Провали се. И това дойде като шок за родителите му. В началото те не коментираха, но след това започнаха упреците, нападките, сърдитите погледи. Нямаше една утешителна дума, малко помощ, малко топлина. Имаше само студени изисквания.
Кандидатства за втора година. Приеха го трудно. Но все пак успя. Но те отново не бяха доволни. Той вече не беше перфектен. Отново само упреци, само унижение и липса на разбиране.
Прибра се късно вечерта. Затвори се в стаята си и пусна музика. Седна да попише малко – така подреждаше мислите си. И той като другите беше свикнал с необикновеността си и я приемаше за даденост. Но ето че се оказа, че той не е по-различен от другите, че е нещастник, че е един най-обикновен човечец, който не може да постигне нищо. Той стоеше със забит поглед в стената и усети как сълзи на безсилие се стичат по лицето му. Но вместо да изцелят болката му те запалиха гнева му. Застана пред огледалото и се вгледа в образа си. Мразеше тази слаба, недисциплинирана личност, която нещастно му се пулеше насреща.
- Ти си нещастник! Загубеняк! Идиот смотан! За нищо не ставаш!
Той стовари юмрука си върху огледалото и то се счупи. По едното парче остана ярка кървава диря, но той не гледаше нея. Той гледаше образът си в другото парче.
Баща му влезе за да види какво става.
- Как можа да го направиш? Сега трябва да купуваме ново огледало. Ама ти естествено не мислиш за никого освен за себе си. Идиот!
И излезе.
Кръвта бавно се стичаше по пръстите на ръката му, а той продължаваше да гледа себе си в начупеното огледало. След това се изсмя и бавно някак мазохистично размаза кръвта по лицето си. След това седна на пода и заплака.
Кръвта се смеси със сълзите.
Мина време. Той спря да се интересува от всичко. Живееше в някаква бетонна кула, изолиран от всички. Никой не знаеше какво става в душата му, а и никой не го интересуваше. Родителите му искаха от него само да си изпълнява задълженията и да изкарва добри оценки на изпитите.
И той го правеше. Какво се искаше от него го изпълняваше. И постепенно той се реабилитира за единствения си провал през живота си до сега.
Но душата му беше само пепел. Нямаше за какво да живее. Неговата изключителност го беше изоставила. Той беше човек със средна мисъл, без сила, без чест, без цел в живота.
Мъкнеше се по улиците с празен поглед. Търсеше изход, но не можеше да намери онази малка твърдина, върху която да стъпи и която да му помогне да се съвземе от непрестанното падане.
Един ден не издържа. Прибра се вкъщи и си легна. Събуди се късно и отново реши, че няма за какво повече да съществува. Никой не го обичаше, той не обичаше. Хората само искаха от него. Никой нищо не му беше дал.
Реши да сложи край на всичко, приготви се, намери едно бръснарско ножче и внимателно и прецизно прераза вените си. Седна в банята и наблюдаваше как кръвта изтича. Не отиде в спалнята си, защото не искаше да създава проблеми с чистенето след това. Така щеше да им бъде по-лесно.
Чест. Какво е чест? Аз безчестен човек ли съм…
Това беше и последната му мисъл. Загуби съзнание, светлината угасна и настана тишина.
“ Обичам те!” – прозвуча в главата му.
“ Ти си силен!”
Той отвори очи. Ярка светлина му попречи да види каквото и да е и той рефлективно затвори очи.
След малко усети нечие присъствие. Отвори отново очи и видя пред себе си огромно кълбо от светлина. Почувства топлината му върху кожата си.
“ Последвай ме!”
И кълбото се търколи нанякъде. Той неохотно се изправи и тръгна подир него.
Кълбото спря по средата на нищото и пред краката му изведнъж се ширна гладко и спокойно езеро.
“ Седни тук!”
Той седна на брега и се вгледа във водата. Беше изключително гладка и неподвижда. Повърхността приличаше на огледало. Тогава той се сети за разбитото огледало, за кръвта, за баща си и гневът го заля. Езерото изведнъж почерня, вълни се надигнаха, задуха вятър.
“Обичам те!”
“ Ти си силен!”
Изведнъж той се успокои. Езерото отново легна неподвижно. И настана тишина.
“Погледни във водата!”
Той се наведе и видя във водното огледало някакво смътно отражение. Напрегна цялото си същество да види кой беше това. Видя себе си, но не какъвто се помнеше, а какъвтоо беше преди – силен, уверен, непоколебим. Но нещо друго го смая. Около тялото му имаше някакво меко сияние, все едно някаква вътрешна светлина се опитваше да излезе на бял свят, но успяваще само това.
Той се замисли.
Изведнъж в езерото се появи друг образ. Беше майка му. Беше го намерила в банята и плачеше безутешно над трупа му. Баща му беше седнал на пода в коридора, заровил пръсти в косата си и само се клатеше напред назад.
Изведнъж му дожаля за тях. Искаше да не беше така, да имаше за какво да живее, да го обичаха…
Повърхността на езерото отново се набръчка.
“Обичам те!”
“ Силен си! “
И тогава… една сълза се настани в ъгъла на окото му, опита се да излезе от там, но той се съпротивляваше. Накрая не можа да се пребори и тя се търкулна по бузата му. След нея още една се осмели, след нея трета… Той плачеше като малко дете.
- Защо?! Защо направих това?! Господи, прости ми мъката, която им причиних!
“ Искаш ли да живееш?”
- Не знам дали искам да живея. Няма за какво. Просто няма…
И той оброни уморено глава и се вгледа във водата.
Тогава кълбото от светлина се приближи към него и го обгърна. Той се почувста сигурен и уверен. Образи започнаха да се редуват пред очите му. Усмивки, светлина, цветя, топлина, зелени поляни, дървета, изгреви и залези…
“ Искаш ли да пропуснеш всичко това само, защото сега се чувстваш слаб?”
- Аз съм слаб! Не се чувствам така. Просто това съм аз.
“ Ние сме това, което мислим, че сме”.
Той замлъкна. Тишина. Толкова натрапчива тишина.
После изведнъж той се усмихна.
“ Искаш ли да живееш?”
Той остана мълчалив, но само поклати утвърдително глава.
Тогава кълбото го освободи и той отново се озова на брега на езерото. Но нещо се беше променило. Езерото блестеше с изключителна сила. Светлината, която то излъчваше стана още по-ослепителна и той отново затвори очи.
Събуди се в леглото си. Нима това беше само сън?
Погледна китките си и видя по тях белезите от разрези. Огледа се. Как? Защо?
“ Обичам те!”
“ Силен си!”
Той само се усмихна, след това отметна завивките и се запъти към кухнята, за да си направи кафе. Погледна отново китките си, но сега белезите ги нямаше.
След закуска излезе да се поразходи. Дишаше дълбоко и благодареше за всяка една минута, която изживяваше, която усещаше с кръвта във вените си.
Отиде в парка и седна на една пейка. Деца играеха наоколо. Във въздуха миришеше на покой и радост.
- Обичам те! Силен си!
Той подскочи. Огледа се наоколо и видя едно младо момиче с къса коса и невероятни синио-сиви очи да го гледа и да се смее.
Той също се засмя. Просто не можеше да се спре. Смееше се така както не се беше смял от години.
- Здравей! – каза той.
- Здравей! – отговори тя.
След това без предупреждение силно го предърна и прошепна в ухото му:
- От толкова време те гледах как се погубваш и нищо не можех да направя! Но ето , че ти се върна! Обичам те! Силен си!
Той не можеше да каже нищо. Освен…
- И аз те обичам, светлина моя!
След това те хванати под ръка се отправиха към близкото кафене.