автор: hristam

Леля щеше да се върне след цели три дни. Това ми се струваше достатъчно време, за да успея да помисля как да й представя нещата най-безболезнено. Но вечерта преди завръщането й вече не бях така уверена. Сякаш напук ситуацията допълнително се усложни - приятелят ми, усетил че нещо ме терзае, настояваше да разбере причината.
Бих му казала всичко на мига, обичах го, и знаех, че мога да му се доверя, но си представих как ще се почувства. Сигурно нямаше да го покаже, но вероятно щеше да бъде много разочарован от моята нерешителност, от колебанието ми, от липсата на достатъчно смелост. И би започнал да се съмнява в чувствата ми, разстроен от факта, че за мен професията ми е нещо не по-малко значимо от брака с него.
Вече се укорявах, че не съм събрала достатъчно кураж да ги запозная. Все пак нормална жена бях, и нямаше нищо по-естествено от това да имам приятел, годеник, съпруг...А и той беше толкова мил и лъчезарен, че леля просто нямаше шанс да не го приеме. В което разбира се изобщо не вярвах, защото я познавах достатъчно добре. Колкото по-чаровен и внимателен беше един мъж, толкова по-подозрителна и недоверчива ставаше тя. Но ако бях поне малко по-решителна и ги бях запознала сега щеше да ми е много по-лесно да й говоря за предстояща сватба. Така внезапно новината със сигурност ще й дойде изневиделица и ще я вбеси.
Може би просто трябва да поговоря с него и да го помоля да изчакаме, ще намеря начин да го убедя, че няма за къде да бързаме - най-важното е, че се обичаме и имаме възможност да сме заедно. Във всеки случай с него щеше да ми е много по-лесно да се справя. След което, разбира се, трябва да подготвя внимателно и нея.
Почти заспивах, когато леля ми се обади да каже, че се налагало да остане още ден -два. Ден - два звучеше твърде странно, изречено от педантичен човек като нея, за когото всеки час си има своето ясно и точно предназначение. Понечих да попитам какво я задържа там, дали не са възникнали някакви проблеми, но тя не ми даде възможност. Беше кратка, делова и очевидно бързаше. Приех това като добър знак. Присъдата се отлагаше, щях да имам още малко време за размисъл.
Сутринта прегледах задачите за деня, и изтръпнах. За днес беше насрочена среща с представител на италианската фирма, чиято колекция трябваше да представяме. Никога не се бе случвало леля да не присъства на такава важна среща, много държеше на тези неща, а сега не беше споменала и дума. Дори за миг не допуснах възможността да е забравила - що се отнася до нея, това беше абсурдно. Явно се беше случило нещо наистина сериозно, и трябваше спешно да се свържа с нея, за да разбера какво става.
Звънях цяла сутрин без никакъв успех - сякаш беше потънала в земята. Към обяд вече бях толкова разтревожена и изнервена, че в главата ми се преплитаха всякакви ужасяващи сценарии. От хотела й ми казаха само, че стаята й не е освободена, но никой не отговаря. Опитах се да обясня, че е крайно наложително да ме свържат с нея, но ме посъветваха да оставя съобщение. Не можели да ми помогнат по друг начин.
Час преди насрочената делова среща ненадейно се появи приятелят ми. За първи път не се зарадвах, че го виждам, мислех на толкова бързи обороти, че имах усещането как мозъкът ми е на път да се взриви.
- Извинявай, че те безпокоя тук - смутено каза, явно забелязал състоянието ми - но не успях да се свържа с теб. Вероятно батерията на телефона ти е паднала, а исках да ти напомня за довечера.
Довечера? Съвсем бях изключила. Довечера беше семейното тържество на родителите му, специално бях поканена. Но дотогава имаше купища време, през което ми предстоеше важна работа. Така че просто му благодарих, съгласих се да ме вземе от вкъщи и му се извиних, че не мога да му отделя и минута повече. Точно в този момент секретарката на леля долетя с новината, че тя най-после се е обадила.
- Къде си, какво става, търся те от... - изстрелях на един дъх в слушалката, но тя ме прекъсна безцеремонно. Искала само да ми даде някои напътствия за предстоящата среща и да разбере има ли някакви проблеми. Проблеми ли...просто нямах думи, но тя не счете за необходимо да даде каквито и да било разяснения за странното си изчезване. Щяла да се върне утре, и толкова.
Все още твърде объркана, но вече поуспокоена, успях да подредя мислите си и срещата мина безпроблемно. Нещата започват да идват по местата си, отдъхнах си аз, докато се подготвях за семейното тържество и чаках приятелят ми да ме вземе. Бях се настроила за една спокойна, отпускаща вечер в домашна обстановка, заобиколена от приятни хора. С родителите му бяхме в чудесни отношения, а познавах и повечето им близки и приятели.
Вечерта се развиваше наистина точно според представите ми, поне до момента, в който той не помоли за внимание, изправи ме до себе си, прегърна ме през кръста и обяви, че ще сме решили да се оженим. Да беше ме ударил, нямаше да ме изненада повече. И докато гледах сияйните лица наоколо и слушах милите им поздравления, аз се вкопчих настойчиво в ръката му и решително го изведох в съседната стая.
- Какво беше това, за бога - попитах, едва сдържайки бурята от емоции в себе си.
- Как какво? - учудено ме погледна - Мисля, че говорихме вече...Или може би си размислила и не искаш да свържеш живота си с мен?
Понечих да заговоря, но думите просто заседнаха в гърлото ми. Мисля, че в този ден емоциите ми дойдоха в повече.
- Исках първо добре да го обмислим - едва изрекох - Не виждам защо трябва толкова да бързаме...
Видях как очите му помръкнаха, като угасени. Мускулите на лицето му се стегнаха, наведе глава мълчаливо и извади малка кутийка от джоба си. Без да каже и дума я постави на бюрото до себе си, след което все така безмълвен излезе.
Пръстенът беше изящен и нежен - най-красивият, който някога съм виждала и повече от всичко на света исках той да го сложи на пръста ми. Бих се чувствала горда и безкрайно щастлива да бъда негова съпруга. Но сега не можех да направя това. Не беше сега момента. За това просто тихо си тръгнах заедно с огромната си болка, и всяка стъпка, която ме отдалечаваше от него, ми тежеше като проклятие. Почти осезателно усещах възмущението и недоумението на родителите му, тези прекрасни хора, които ме приемаха като своя дъщеря, както и на всичките им гости. Въпреки всичко надявах се, че той ще ме потърси, но телефона ми остана ням, а аз на няколко пъти се канех да му позвъня, но се отказвах. Какво бих могла да му кажа сега?
Не мигнах цяла нощ, и до сутринта вече твърдо бях решила - ще кажа всичко, и на него, и на леля ми, пък да става каквото ще. не исках да проваля кариерата си, но още по-малко бях готова да проваля живота си и живота на човека, когото обичах повече от всичко.
Мислех, че съм подранила, но за моя изненада леля ми вече беше в офиса. Въпреки ранния час и пътуването изглеждаше свежа като утринна зора, и не по-малко сияйна.
- Лельо?! - не успях да спра възклицанието си - Изглеждаш просто...
- Добро утро, миличка - както винаги ме прекъсна тя, но сега го направи с мек и благ тон. После любезно ме подкани да седна.
- Не те очаквах толкова рано...
- Няма време за губене, момичето ми - усмихна се тя и кокетно кръстоса крака - Искам да ми дадеш пълен отчет за срещата, но това малко по-късно. Сега имам да ти съобщя нещо наистина важно - срещнах мъжа на живота си. Ще се омъжвам. - засмя се палаво като ученичка, и ми намигна - Всичко ще ти разкажа, и идея си нямаш каква романтична история! Но нека преди това пийнем по кафе. Нали?