автор: lubara

Денят беше от шантав, по-шантав. Събуди се неочаквано рано, свари кафе и реши, че трябва да хване първия влак за морето. В края на май няма нищо по-желано от настъпващия морски сезон.
Плажът е съблякъл зимната си дреха, чадърите са разперили пауновата си окраска, масите със застлани цветни покривки чакат първите клиенти, около заведенията е чисто и дори счупените и хлътнали плочи са подменени с нови. Сутрин и вечер цветята в оградените с камъчета кашпи се разхлаждат с дълги маркучи, които накрая измиват прахоляка и наслоения от вятъра боклук, който е фучал през дългата зима. Защото е знаел, че с пролетта и той ще си отиде. Фунийките на петуниите и калибрахите са изправили главици на всички посоки, някои с виолетови, други с червени или розови шапки, излезли са навън и сякаш са спрели да си починат, преди да е дошло жежкото лято. През пролетта вятърът е започнал да флиртува, запленен от все по-топлите лъчи на слънцето. Заиграл се е нацъфтелите люлякови храсти, разрошил е зелената дреха на тревата и е преметнал белите пухчета на тополите навътре по крайбрежните улици. И вече е по-спокоен, не иска да беснее повече, нагрят от ранното лятно слънце. Само надвечер отново малко обезумява и обагря в синьозелено вълните на морето, които с нетърпение се разбиват по ръбовете на скалите или се разделят със слузестите водорасли, с които застилат мокрия пясък. А на сутринта ласките на слънцето ги изсветляват до прозрачно зелено, между тях шават малки рачета и комари, оплели крачета в силно стисналите, но неузрели мидени черупки.
По морето имаше свои обекти, щеше да съчетае разходките около брега с отлаганите цяла пролет обиколки на няколкото хотела, които трябваше да изчакат другия сезон, когато ще са готови да посрещнат първите гости.
Пътуваше както обикновено в първа класа. Колата не можеше да му даде петчасовото спокойствие, през което нямаше да мисли за нищо. По средата на пътуването влакът премина покрай малката гара, на която всяка есен в детството се разделяше със света на летните игри и безгрижието. Обраснала с висок бръшлян, с избеляла фасада и ръчнатата помпа отстрани, която беше отдавна пресъхнала, с металното чукче под висящата камбана и белите варосани стволове на тополите около нея. Такава, каквато я помнеше от години. Но без пътниците, които я огласяха всяка сутрин и вечер, запътили се на десетина километра към града, в който работата чакаше селските им силни ръце. И стадионът беше още там, буренясъл, с разкривени дървени диреци, върху които бяха провиснали гредите, върху които сега бяха накацали черни врани и ято врабчета.
На една от малкото спирки в купето влезе млада жена. Остави малкия си ръчен багаж, извади списание и задряма веднага, скрила лицето си зад него. Беше хубава, но хубостта й скрита от грима и силното червило. След минути го помоли да отвори прозореца, свежия въздух нахлу в купето, когато неочаквано го покани в ресторант-вагона. Наближаваше обяд, последният час от пътуването до морската гара ще премине по-бързо, беше му се усмихнала тя.
Във ресторанта тя си поръча джин с много лед и плато с мезета за двамата.
- Аз черпя, не се притеснявай-пак му се усмихна и запали цигара, косата й обгърна лицето и струйката дим се прецеди през червеното на устните и косите й.
Когато влакът пристигна, часовникът показваше малко след дванадесет. Двамата прекосиха перона, отвън я чакаше млад мъж, видът му беше спокоен, уверено я прегърна и поведе към колата.
- Заповядай с нас- се обърна към него тя и отново му се усмихна с ослепителна усмивка.
- Ще те закараме до центъра, навярно там отиваш- кръстоса дългите си крака на предната седалка тя и отново запали цигара.
Той не можеше да си обясни какво го накара да се качи в колата. Не обичаше да общува с непознати. Беше вече около средната възраст, когато илюзиите на младостта са отдавна отминали, но стремежът към непознатото, към очарованието на неочакваното е все още силен.
Тогава не си помисли тези неща, нямаше време да мисли. Качи се отзад, сложи малката пътна чанта до себе си и се загледа в минувачите, някои от тях бяха угрижени, други делови, а лицата на младите момичета му се сториха много красиви. Походките им го караха да съжалява, че времето лети толкова бързо.
И се постара отново да не мисли за нищо.
Остатъкът от деня мина в проверки по трите обекта, където работата беше вече намаляла. Сега предстоеше летния сезон, нямаше как да се ускори строителството, проверките бяха зачестили. Другото лято се надяваше два от хотелите да посрещат първите си гости. До тогава имаше още много работа.
Надвечер взе душ и слезе в ресторанта на хотела, в който имаше навик да отсяда при идванията си. Младата жена от влака му беше определила среща, ще вечеряме заедно, нали ще ти е приятно. Усмивката й отново не му беше дала възможност да й откаже. Посрещна го още когато мина покрай бара с напитките. Не беше сама, на масата го поздравиха мъжът, който ги посрещна на гарата, с него беше едно младо момиче. Минути му бяха нужни, за да разбере, че са заедно.
Светла го покани на дансинга, тогава разбра как се казва. Танцуваше силно притисната до тялото му, косата и падаше върху едното му рамо, усмивката й го караше да чувства, че я харесва.
Късно вечерта четиримата се разходждаха покрай морската градина. После новите му познати го изпратиха до хотела, пожелаха му лека нощ, Светла го целуна по бузата .
- Не спиш до късно, нали? Утре за теб ще има голяма изненада – така се разделиха, тя отново му се усмихваше.

На другия ден след закуската той видя, че във фоайето на хотела го чака Светла.
- Ще те водя на разходка, денят ще прекараме заедно – отново се усмихваше тя. – Работата ти няма да избяга.
Качиха се в малка спортна кола, Светла шофираше, изминаха около петдесет километра на север, тя не го питаше нищо. Той не се стремеше да гадае какво е намислила. Спряха колата покрай пусти скали, спуснаха се до пясъка и вълните, вече хванати за ръце. Вятърът тихо шумеше наоколо, гларусите крещяха от всички страни, слънцето огряваше все още студените безлюдни и тревясали дюни.
- Можеш ли да плуваш?- го попита тя и още недочакала отговора му свали дрехите си. Извади една хавлия от чантата си, застла я на пясъка и се втурна към вълните.
Той я последва. Плуваха до близките скали, вече бяха се стоплили и не усещаха студената вода. Брега ги посрещна отново, тя го загърна с хавлията си и притисна тялото си до неговото. Устните им бяха посинели от студената вода, те побързаха да се стоплят, докосвайки се плахо, но после целувките и ритъма на телата им отново възвърнаха истинския им цвят.
В ранния следобяд вече пътуваха обратно. Спряха да обядват преди да навлезат в големия град и тогава той разбра, че това пътуване няма да завърши скоро и за двамата.
- Работя като шеф на крупиетата в игралната зала на твоя хотел. Моят приятел, който ни посрещна вчера ми е шеф. Предстои ни нещо наистина голямо, довечера ще разбереш-му каза Светла. Не я запита нищо повече, беше му достатъчно да държи ръката й в своята.
Няколкото часа преди вечеря той обиколи отново обектите си, присъствието му там не можеше да ускори работата. Взе си довиждане със строителите, есента отново ще дойде да види колко са напреднали, все пак до тогава има още няколко месеца. Важното е да не се спират обектите, нямаше от какво да се безпокои.
Тази вечер на масата бяха трима. Момичето от снощи го нямаше, след аператива младият мъж се обърна към него.
- Със Светла имаме едно предложение към теб, ще се радваме ако ни станеш сътружник. Имаме нов обект, след две седмици започваме голямо строителство на увеселителен комплекс, барове, ресторанти и игрална зала. Финансирането е осигурено, строителя също. Нямаме си обаче човек, който да наблюдава строителството и да следи за качественото и точно изпълнение на обекта. Ще имаш пълна свобода на действие и голяма заплата. Вярваме в теб и искаме да се съгласиш.
Този път Светла не се усмихваше, гледаше настрани, искаше сам да вземе решението си.
- Утре пътувам обратно, нека да ви отговоря сутринта. Трябва да помисля- им каза той, все още не вярваше, че животът му така внезапно може да промени посоката си.
Разделиха се рано, Светла беше на работа, с младия мъж изпиха по едно питие на бара и се разделиха.
Беше след полунощ, когато на вратата на стаята му се почука. Отвори, беше Светла. Личеше, че е уморена, но му се усмихваше.

Сутринта двамата слязоха във фоайто на хотела. Там вече ги чакаше младият мъж. Закусиха тримата, после той им отговори утвърдително.
- Готов съм, рискът е голям, но мисля, че си струва да опитам.
Сега не само Светла, а и двамата мъже се усмихваха. Стиснаха си ръцете и го изпратиха до гарата.

Как е трудно да приемем, че животът ни е подреден и точен. Как е лесно понякога да вземем решения. И как е невъзможно да предвидим всичко, което ще ни се случи оттук нататък, дори за няколко години, не до края на живота ни. Така си мислеше мъжът. Пред него се изнизаха последните му няколко години, когато рутината и утъпканата посока на ежедневието малко го объркваха. А сега това необикновено пътуване, как ли щеше да завърши?
Влакът премина отново покрай гарата с бръшляна и избелялата фасада, с ръчната пресъхнала помпа и изоставения стадион. А може би е време, когато мине след седмица с колата по обратния път да поспре за малко край тополите. Да повърви по прашните тротоарни плочи и по асфалтираните и разбити селски улици. И да помисли не е ли възможно да купи някое дворче в селото, или някоя малка къща. Която ще стегне и или построи след време, а двора ще засади с хризантеми и божури. И ще идва често тук, където има само прекрасни спомени. Нали сега по морето с новия обект ще печели достатъчно.
Само трябва да попита Светла, тя дали харесва живота на село. За почивните дни, за празниците, за отпуските и за възможността да се откъснеш от всекидневието.
Сигурно, той беше чувал , че хората, които живеят край морето са луди по вътрешноста на страната, пък и тя сама по себе си беше достатъчно луда.
Усмихна се широко и сякаш на глас, без да се бои, че пътниците в купето на първата му класа ще го помислят за малко откачен. Е, то дори да е истина понякога помага.

05.05.2009
Любомир Николов