автор: dara33

Понякога не всичко е толкова нормално, колкото изглежда. Вал на външен вид си беше абсолютно нормална, като всички от улицата. Всъщност не беше наред с главата. Поне така си мислеха всички, защото най- лесно е да отхвърлиш онова дето не го разбираш.Все разправяше най- странни истории.
Разправяше, че в тяхната къща има призраци. Казваше, че баба й е самнобул. После преминаваше към миналото на семейството си и твърдеше, че се засяти от космоса.
-Имам доказателство- разпалено крещеше Вал.
-Престани с твойте идиотизми. Вечно се правиш на интересна. Ти какво искаш? Да си център на света ли?- питаше Марти, който живееше през две къщи.
Вал буйно размахваше огромната си червена коса и зелените й очи блестяха, като огънчета. Мартин винаги я ядосваше и предизвикваше вулкан от излияния.
Другите се развикаха:
-Стига Вал. Успокой се. Хайде да отидем на реката за риба.
Тя се умълча. Изгледа всички със сериозен поглед и неохотно се съгласи. Не обичаше реките. Бяха опасни за децата. Не се плашеше за себе си. В душата й имаше страх за другите. Поехме по пътя и смях огласи цялата поляна. Вал не беше злопаметна. Бързо забравяше обидите на децата. Дори съвсем наскоро един от тайфата на Гого я преби от бой. Вместо да му се разсърди тя не каза нищо тогава. После на едно контролно му помогна и от тогава той стана най- върлия защитник на Вал. Такава си беше Вал. Добра и малко лудичка. Иначе се учеше добре. Дори в математиката нямаше друга, като нея. Беше царица!
Винаги помагаше на всеки и в нейната глава никога нямаше и мисъл поквара или злобичка към някой. Когато пристигнаха на реката слънцето преваляше хоризонта. Водата беше тъмна. Децата шумно се разсъблякоха и наскачаха във реката.И аз скочих, като смел и напорист човек. Не исках да се излагам. Никой не помисляше, че бедите идват внезапно и се стоварват тежко върху плещите на всеки. Изведнъж се чу пронизителен писък. Марти крещеше. Беше оплетен в някакви пръчки и главата му потъваше надолу. Вал единствено седеше на брега. Всички се уплашихме и наизлязохме на брега. Потърсихме сигурност. Вал скочи с дрехите във водата. Всъщност тя винаги твърдеше, че не може да плува. Пред очите ни се разигра странна картина. Вал скочи и заплува. Когато потъна да отплита краката на Марти всички решихме, че окончателно загубихме и двамата. След миг обаче Вал се показа на повърхността. После се извиси над водата сякаш ангел и понесе Марти в ръцете си. Всичко стана за секунди. След миг телата им лежаха на брега. Ние се заехме да правим дишане уста в уста на Марти, а Вал се изправи бледа и със стичащи капки вода по лицето. Погледна ни със зелените си очи и сълза се отрони от тях. Тогава не разбрахме защо плаче. Всъщност и сега се питам от страх ли плачеше или заради това, че ние бяхме страхливци?
После се прибрахме по къщите си. Дни на ред не излизахме и никой не смееше да разговаря за случилото се. Постепенно се престрашихме и отново започнахме да излизаме на улицата.
-Хей, Вал ти нали не умееш да плуваш? попита Ани.
-Никога не съм твърдяла, че умея да плувам- отговори Вал.
-Ти спаси Марти. Плуваше. Аз видях. Всъщност дори май летеше...
Вал гледаше Ани и очите й се усмихнаха.
-Няма граници за хората. Всъщност просто помогнах. Нищо особено.
Вал разлюля червените си коси и тръгна нанякъде. Другите се затичаха.
-Вал- изкрещя Марти.
-Марти, няма нужда да ми благодариш.
Мартин я гледаше и злъчно се усмихна.
-Всичко беше наужким. Разбра ли? Много си хохава Вал и не си се сетила, че всичко е игра нали?
Най- крехкото нещо на света е човешката благодарност. Всъщност в някои хора такава липсва по принцип. Родени са инвалиди по душа. Горките хора!
Ние мълчахме, като неми. Вал огледа лицата на всички и не каза нищо. Ние мълчахме. Отново и за пореден път, като най- долните предатели на света. Още усещам очите й. Те ме парят, като коприва и усещам хлад в душата си.
Няколко месеца по- късно разбрах, че Вал няма да учи в нашето училище. Преместваха се в друг град. Така и не успях да й кажа, че съм повярвал на това, че е семе от друга цивилизация. Вярвам и до днес. Такива като нея са особена рядкост. С махането на Вал от града ни всичко стана прозаично и обиконовенно.
Толкова обикновенно, че почти всеки ден споменавахме името й. Още я помним. Все се питам- дали и тя ни помни? Понякога плача преди да заспя.
...
Минаха години. Посетих град В. и небрежно се разхождах из улиците. Видях плакат. На плаката лицето на жена. Красива червена коса се спускаше по крехки рамене. Зелени очи ми се усмихваха от стената. Спрях, като дърво. Пуснах корен пред плаката на тази жена. Нямаше име. Само информация, че е спасила трима удавници. Нищо друго. Гледах това лице и в мен навя тъга и светъл спомен по Вал от нашата улица. Погалих лицето на плаката и прошепнах:
-Всъщност винаги съм ти вярвал, но ме беше страх да го призная.
Ако искайте вярвайте- жената ми намигна и усмивката й стана още по- ослепителна.
Такава си беше Вал от нашата улица.
...
Не е нужно да дириш вълшебството някъде. То е навсякъде около теб.