автор: lubara

Влязох в тази кръчма, защото нямаше друга наблизо. Бях минал доста път до това забутано градче, само да видя ще мога ли да се моткам по пътищата като едно време. Без цел и посока.
С няколко банкноти в джоба, чифт бельо и чорапи в малкия сак. Колата паркирах отвън, алармата стресна неколцината възрастни жени, седнали на следобедна раздумка в запустялата градинка, където две-три малки деца се мъчеха да си създадат радост с помощта на разбитите люлки и тревясалия пясъчник.
Няколко лица се обърнаха към мен, бързо прецениха, че не съм интересен и продължиха да пушат мълчаливо над застланите със захабена мушама дървени маси. Всичко беше познато и провинциално. Стари календари с усмихнати хубавици, един плакат с кандидати за местната власт и няколко прокъсани обяви за работа някъде в Испания или Гърция . Явно лесния гурбет бързо е привлякъл младите, не виждах човек под четиридесетте да убива времето тук, нито около малкия площад навън.
Бира и супа топчета, менюто не ме впечатли, за да поръчам друго. Вече преглъщах последните залъци, бирата беше студена и само колата отвън ме спря да изпия още една. Не мислех да оставам повече тук, наблизо имаше малък манастир, където можеше да пренощувам. Винаги съм обичал тихата, просмукана с мирис на свещи, тамян и червясало дърво хладна и леко сумрачна обстановка в тези вековни обители. Наблизо се спускаше искрящ водопад, гората бе мека и достъпна. Под хладната й широкопола дреха, далеч от шумотевицата на големия град, така двата дни щяха да минат неусетно.
Преди да тръгна в малката ниша до тезгяха с напитките видях маса с компютър. На стената встрани бе окачен лист с надпис – Интернет. Привлякъл бях погледите с изненадата си, до мен се настани човек на мойта възраст, готов да ми обясни всичко. После се появиха две бири, чиния с кебапчета и разказът започна .
Дъщерята на кръчмаря преди година инсталирала компютъра. Баща й не могъл да откаже, разчитал на помощта й да се справят с клиентите и в задимената кръчма навлязъл големият свят. Момичето било младо и хубаво, страняло от малкото свои приятелки. Винаги сядала до компютъра, когато работата не била много, дълго и след последния клиент. Не споделяла с никой къде и какво намира в този монитор и по какви пътища обича да пришпорва мечтите си. От време на време усилено чаткала по клавиатурата и след това лицето й било пребледняло и унесено. Това продължило цяла година, докато преди месец компютърът замлъкнал. Баща й не могъл да разбере къде е заминала и дали ще му се обади скоро. Била взела от къщи само новите си дрехи, няколко книги и един атлас на света, била го купила от малката книжарница в града. Не взела спестяванията, които баща й направил, за да посрещне идващия зет. Наоколо нямало такова момче, но за всеки случай. Обичал я е посвоему, толкова можел да направи за нея.
От тогава в кръчмата не влизали много клиенти. Бащата не можел да се справя с всичко, бил разтроен от неизвестността и не мислел за работата. Преди две седмици отново го видели спокоен и някак си доволен. Разчуло се, че е научил радостна вест. Градът е една шепа, всичко бързо се научава. Казала му го момче от съседната махала, то си идвало при техните всяка седмица от големия град наблизо, работело за компютърна фирма. Негови колеги разпознали дъщерята на кръчмаря. Сайтът бил списван във Франция, може би в Германия, не били сигурни. Както не били сигурни дали е сайт за запознанства или в него се изявяват поети и писатели. Защото не разполагали с много време да го разгледат. А после момчето не могло да го възстанови отново.
И сега след малко тук зад компютъра щяло да седне младо момиче. Кръчмарят го намерил отнякъде, искал от него да се рови пет-шест часа из чуждите сайтове, дал му голяма и цветна снимка на дъщеря си, само да не я пропусне. Защото информацията е достъпна за всеки, но и недостижима понякога.
Което обаче било чудно, че и това момиче бързо започнало да прилича на неговата дъщеря, станало вглъбено и мълчаливо. Също започнало да чатка по клавишите припряно и след това изглеждало замислено и лицето му било бледо като лятната луна при пълнолуние. Хората говорели, че и то наскоро се готви да замине. Не било сигурно, но тук хората са малко суеверни, такова съвпадение не могли да изтълкуват другояче.

Бирените бутилки изтракаха върху дървената маса, казвайки ни, че вече са празни. Видях кръчмарят да си гледа часовника, време е да се появи момичето и да седне зад компютъра. Видях леко напрежение в погледа му, дали вече е разбрал, че тази вечер мониторът може да не блесне. И тогава трябва да търси ново момиче ли ...
И аз не бях сигурен дали двете бири няма да ми се отразят на шофирането. И тук може да се пренощува, добри хора има навсякъде. Поръчах трета бира. Тогава разбрах, че всички чакаме тези две момичета. Сякаш нашите съдби, както тази на кръчмаря зависят от това дали ще се появят момичетата тук тази вечер.
Или отново ще трябва да измислим някакво чакане, светът е динамичен и бърз, но човек не може да живее лесно без нещо или някого да чака. Дори без да е сигурен дали след това ще каже, заслужаваше си чакането.

23.02.2009 Любомир Николов