автор: kolebin

Схватките по политическата арена – боклучави, животът ни е сред боклук, е, и размишленията ми са оцветени с подходящия цвят и мирис.
Седя на автобусна спирка. Бързам, та вадя цигара – всеки пушач знае, че à си палнал и превозното средство тутакси се мярка на хоризонта. С божията и моя помощ, ей го!
В струпването пред една от вратите деликатно пускам фаса. Какъв ти фас, половин цигара, от тия с новите цени! Какво да се прави, и най-дребните заклинания искат жертви. Но съседът ми, благообразен старец с мустачки, юнашки кривнато кепе и око на орел свежда глава надолу, сетне забива в мен поглед-свредел и изрича тежките думи, дето са ми тровили живота от най-крехка възраст.
- Момче, изглеждаш ми интелигентен, а вършиш безобразия.
Поглеждам и аз надолу. Я, какво е туй – в компанията на петдесетина събратя моята полуцигара предателски извива пушек помежду ни. Преглъщам просташките отговори, с които всеки уважаващ се тъпанар ще насмете старчето, отпускам ръцете – ако бяха на мутра..., но не!
- Да, прав сте! – изричам неохотно, навеждам се, с два пръста хващам боклучето си и поемам към кошче. Човекът разперил ръце задържа рейса и ми сочи вратата.
Качваме се, слава богу без нравоучения, и забит в един ъгъл се умислям над въпроса: колко години бяха нужни убеден пазител на чистотата като мен да се зарази от другите – хвърлящите боклук под път и над път? Дотам, че да му правят забележки. Отговорът си е моя работа, а като човек с асоциативна мисъл – сетих се за Ню Йорк от осемдесетте години.
Общото – и Ню Йорк като нас наброява около осемте милиона, и той има многомилионен метрополис (за нас попиляните ни по цял свят деца)... А за тъмния период на града, до 90-та – по 5-6 убийства дневно, по около 1650 тежки престъпления, също дневно – що ли ми се струва, че не му отстъпваме твърде? Но сетне, сетне – внимавайте много – в рамките на няколко месеца епидемията от насилие и престъпност в града рязко намалява.
Новоназначеният шеф на ню-йоркското метро, където цари пълен хаос, където се извършват между 15 и 20 000 дребни престъпления – човекът си няма друга работа, а се захваща да осигури чисти вагони (от надрасканите графити и от боклука по подовете) и да спре повсеместното гратисчийство (смехотворно, нали?). Дори наема автобуси и товари на тях дребните джебчии и гратисчиите, закъм полицейските участъци. Броят на изхвърлените от станциите на метрото за пиянство и непристойно поведение се утроява... С една дума – шефът на метрото, въпреки яростните критики, се занимава с дребните, малките неща от живота под земята. И доказва, че дребните, наглед незначителни нарушения срещу качеството на живота имат критично значение за разпространението на сериозни престъпления.
Много бързо новият кмет на града, Джулиани, прилага същите хватки из целия град – за хвърлена бутилка на улицата, за сравнително дребни увреждания на собственост – прилагане на закона и затвор. Резултатът? Убийствата – примерно – намаляват с 75%! Впечатляващо, нали? И странно, но на пръв поглед!
Теориите, на американците дай да правят анализи, никнат като гъби след дъжд. Теорията за счупените прозорци (ама че име!) гласи, че престъпността е неизбежна последица от общото безредие; че ако някой прозорец на къща остане счупен, скоро ще бъдат счупени още прозорци и чувството за анархия ще се разпростре от къщата по цялата улица. Като символ за срива на системата. Защото всеки малък символ на безредие подканя към по-сериозни нарушения. Защото и престъпността е заразна, може да започне с счупен прозорец и да обхване цяла една общност. (Майкъл Гладуел, „Повратната точка”).
Май ще решите, че се оправдавах заради пустия му фас; или че правя смущаваща аналогия с туй, което виждаме на всяка крачка у нас. Не, по-скоро споделям изненадата си от прочетена умна книга. Която твърди убедително, че малките неща могат да доведат до големи промени – в една световна столица. Или в малка страна. Че има надежда и че промяна е възможна при тласък в правилната посока и с малки средства.
Въпроси? Знам първия: „Кой ще започне?” Знам и отговор, но помислете и вие!