автор: svilka

Сивото небе се беше свило точно над центъра на града, където растяха високите небостъргачи.
Във въздуха, прехвърчаха малки капчици вода, които допълнително подсилваха студа и мрачната обстановка. По улиците на този град обаче се усещаше веселото настроение на дошлите празници. Голяма част от жителите му се разхождаха, забравили автомобилния транспорт и оглеждаха витрините за да изберат най-добрите подаръци за своите близки.
Беше бъдни вечер и прозорците по високите офис-сгради бяха тъмни, а всичките им служители се бяха смесили с тълпите по улиците. Светеше само фасадното им осветление и три прозореца на петнадесетия етаж на „Екотауър”.
-Тази година печалбите ни са едни от най-ниските – директорът на фирмата гледаше укорително човекът пред него. – счетоводителите ни твърдят, че от твоят отдел са намалели почти наполовина. Александър, как ще Ми обясните това явление?
Александър беше началникът на отдел „Дърводобив и залесяване” във фирмата „Екогруп”. Организацията се занимаваше с изпълнението на екологични проекти, като финансирането на голяма част от тях, се извършваше от различни фондове. Отделът на Александър получаваше приходи основно от дърводобива, като беше задължен след това да залесява почти същото количество от изсечените дървета.
-Държа да отбележа, че моментните финансови приходи не са от първостепенно значение, особено за големи корпорации като нашата. Аз съм на мнение, че имиджът ни е доста по-важен. – Александър познаваше отлично директора на фирмата и знаеше къде са слабите му места – Тази година засяхме повече дървета, отколкото изсякохме. Мисля, че това повлия съществено върху продажбата на коледните дръвчета. Повечето хора предпочетоха да си купят с нашата марка и отчетохме добри печалби от там.
-Така е – каза шефът му и погледна часовника си, който вече показваше шест часа вечерта – Все пак, акционерите ни биха предпочели приходите.
Александър също погледна часовника си и започна да потраква с химикала си. Работното време на фирмата беше до пет, а и беше бъдни вечер. В къщи го чакаше жена му и двете му деца. Той също така си беше запланувал преди това да мине през близкия дом за сираци за да помогне за раздаването на подаръците.
-Добре, Александър, виждам че бързате – каза началникът му учтиво, и му подаде ръката си – все пак свършихме добра работа тази година.
Двамата си стиснаха ръцете, пожелаха си весели празници и Александър бързо излезе от стаята, като остави директорът да си подрежда документите. Слезе с асансьора до партера, прекоси фоайето и се смеси с тълпите по улиците.
Той живееше сравнително наблизо, на около половин час път пеша и както винаги беше оставил колата си в гаража на къщата си. Изпозваше я предимно за да ходят със семейството си извън града.
Домът за сираци се отклоняваше съвсем малко от неговия път за вкъщи. Той вървеше бързо и стигна до там само за няколко минути. Застана пред входната врата, звънна на звънеца и се загледа навътре през прозореца за да види кой ще му отвори. Усмихна се когато видя една от социалните служителки да се приближава и да му отваря вратата. Не че нямаше да се усмихне на всеки, но управителката на дома малко го дразнеше.
-Добра вечер! – каза й той любезно – Дядо коледа дойде ли?
-Добър вечер, Александър – отговори му жената срещу него и също му се усмихна – имаме малък проблем с дядо ти Коледа. Шейната му попаднала в задръстване и ще закъснее няколко часа. Децата много са се притеснили дали изобщо ще дойде при тях. Идваш точно навреме за да го заместиш.
И тя му подаде червения костюм. Александър в първия момент се сепна. Никога не беше играл дядо Коледа, но се съгласи и си мислеше че ще е забавно. Тъкмо се преоблече и щеше да си слага и червената шапка, когато телефонът му звънна.
-Алекс, мили къде се губиш – беше жена му, Мария – хайде, вече е почти седем. Да не си на работа още?
-Ами, - жена му не знаеше, че той е доброволец и се замисли дали да й обясни, но продължи – да, да на работа съм още. Скъпа, ще закъснея малко. Може би трябваше да ти се обадя да те предупредя.
-Е щом се налага, мили, доработи си, но се връщай вече при нас – гласа на Мария стана много нежен – липсваш ни, а и не забравяй, че тази година работи много и ти е нужна почивка вече.
-Разбира се скъпа, оща малко и ще съм при вас – Алекс също се разтапяше, когато говореше със съпругата си – обичкам си ви, ангелчетата ми.
-И ние тебе – чуха се и децата от другата страна.
Двамата си размениха още няколко мили думи, а докато говореше, Алекс вече се беше приготвил и чакаше пред вратата на салона да влезе вътре когато приключи разговорът им.
-Хо, хо, хо – извика Алекс, заедно със скърцането на вратата. Той беше безкрайно щастлив, когато видя и истинската радост по лицата на децата.
Те всичките тръгнаха към него, наобиколиха го, и го задърпаха на всички страни. Децата започнаха да му казват, кой какъв подарък иска, като всяко едно се стремеше гласът му да се чуе по-силно от другите и салона се изпълни с техните весели викове.
В цялата суматоха, няколко деца отстрани започнаха да си играят на дядо коледа и да се гонят. Както бягаха из целия салон, едното от тях се препъна без да иска, залитна и падна точно върху елхата. Тя на свой ред пък падна върху завесите на стената. Видяха се искри и цялото коледно осветление в салона изгасна. Тези искри обаче, бяха достатъчни да запалят малка част от завесата, което бързо се прехвърли и върху цялата завеса. Също толкова бързо, се запали и елхата. Пламналият набързо пожар освети салона и лицето на Александър и служителките в дома по които се появиха признаци на ужас. Управителката на дома беше първата, която излезе навън от сградата с панически викове за настоящия пожар.
-Бързо деца, всички вън – извика Алекс и застана на входа да пропуска децата едно по едно, за да не се изпоблъскат.
Една от служителките също му помагаше и всички деца бяха напуснали салона преди огънят да обхване и килима и секцията. Накрая и Алекс и служителката също излязоха и след като се убедиха, че всички са вече в безопасност, влязоха отново вътре за да се опитат да спрат пламъците. Отидоха до банята, намокриха си по една хавлия, която сложиха пред устата си, взеха пожарогасителя и се върнаха в салона. Изгасиха малко от огъня, но от дима започна да им люти на очите и стана невъзможно да се стой вътре без защитна маска. Излязоха навън.
Някой се беше обадил на пожарната и чуха сирената й, когато излязоха. Автомобила изкочи иззад ъгъла с висока скорост и спря точно пред сградата. От него слязоха двама пожарникари и се втурнаха към сградата грабнали по един пожарогасител, а един отиде да развива мъркуча, ако се наложи. До употребата на вода така и не стигна.
Докато шофоьрът на пожарната разпитваше Александър, дали в сградата е останал още някой, двамата които бяха влязли вътре излязоха и заявиха, че пожарът е потушен.
Това обаче съвсем не беше края на всичко. Въпреки, че огънят бе горял само в салона на дома, вътрешността на цялата сграда бе изпълнена с дим и пожарникарите я затвориха за поне два дена, тъй като все още беше опасна за обитаване. Освен децата, служителите на дома и пожарникарите, се беше събрала и тълпа зяпачи. Една полицейска кола също беше дошла, а заедно с нея и репортери от местния вестник и радио. След като си бяха свършили работата, пожарникарите си заминаха. Бяха оставили на управителката на дома номер на аварийно-ремонтна група, след пожар. Тя им се беше обадила и сега се вайкаше, какво ще прави с децата, тъй като групата можеше да започне необходимия ремонт утре, но нямаше как да свърши работата си за по-малко от четири дена.
-Ох, горките деца. Какво ще правят сега, милите – обясняваше тя пред репортерите, а лицата на децата бяха изпълнени с тъга. Някои от тях плачеха. - Аз мога да приютя най-много две, но останалите ще останат без дом.
Александър стоеше отстрани и наблюдаваше цялата сцена. Беше все още с празничния си костюм на дядо Коледа. Внезапно му дойде една идея и той извади телефона си и набра номера на директора на фирмата си.
-Здравейте, не Ви притесням нали? – запита го той любезно след като чу отговор от другата страна и после продължи – В момента се намирам до един дом за сираци. Стана малък инцидент и децата ще трябва да останат на улицата.
-Какъв инцидент? – прекъсна го директорът.
-Ами малък пожар, но вече е овладян. – беше отговора на Алекс – Исках да Ви попитам, дали ще можем да ги приютим временно в детския ни кът? Нали всички сме в коледна ваканция. И без това няма да се използва следващата седмица.
Предпоследния етаж на фирмената сграда беше преоборудван в детски кът и служителите можеха да си оставят децата си там докато бяха на работа. Заемаше голяма площ и имаше най-различни развлекателни съоръжения за децата, както и отличен санитарен възел.
-За колко време – сопна се малко директорът донякъде раздразнен и от часа в който Алекс му се обаждаше. Беше почти десет вечерта.
-Ами само за няколко дена, докато ремонтират дома – отговори му Александър, който не искаше да се нагърбва с някакво точно определено време, тъй като не беше сигурен до кога точно ще продължи ремонта. - тук има и доста репортери и може да стане и безплатна реклама.
-Да да, няма проблем Александър, - директорът веднага се съгласи, щом чу за репортерите - направете необходимото. Могат да спят във спалните ни чували, имаме цял куп от тях.
Алекс се усмихна, че успя да навие шефа си, и след като се дооточниха още малко си пожелаха весели празници. После той отиде до управителката и репортерите и им разказа набързо какъв беше плана. Всички се съгласиха веднага, и бяха на мнение, че идеята е страхотна.
Тъкмо тръгнаха натам и телефонът на Алекс звънна отново. Пак беше жена му. Той и обясни, че още съвсем малко има да довърши и се прибира и към обяснението прикрепи още няколко мили думи.
Сградата на „Екогруп“ беше на тридесет и два етажа и до детския кът се качиха на няколко пъти. Първи бяха Алекс, управителката и репортерите, а след това и децата, като всяка тяхна група беше придружена и от по една социална служителка. Докато се качат всички останалите деца чакаха долу при охранителя, който малко шашнат първоначално от внезапния наплив на хора, сега си играеше с децата и им разказваше вицове.
От този етаж се виждаше голяма част от града и всичко беше залято от светлина. Децата се бяха лепнали по прозорците. Почти никое от тях не се беше качвало по-високо от втория етаж на дома им.
-Дядо Коледа ни заведе на покрива на света – каза едно от по-малките момиченца, което все още вярваше, че техният дядо коледа е истинският. Алекс беше още с червеният си костюм, а дрехите му бяха останали в дома на сираците.
Репортерите поснимаха малко и един по един започнаха да си тръгват. Децата се бяха поокопитили малко и сега разучаваха люлките и пързалките. Алекс, заедно с останалите жени донесоха спалните чували. Извикаха децата при тях и им ги раздадоха, заедно с подаръците, които Алекс беше спасил.
Отоплението на сградата беше направено, чрез комбинираното използване на топлинната енергия на земните недра и слънчевите панели на покрива. Тя беше по революционна технология, която беше и реклама за самата фирма. Така беше топло навсякъде и Алекс не се притесняваше за децата, а и видя, че на тях много им хареса тук. Той се сбогува с тях и пожела весели празници на всички, като ги увери, че утре ще мине да провери, дали всичко е добре.
Беше малко след полунощ и той побърза да поеме пътя към къщи. Алекс вече много се беше уморил и реши да си вземе такси. Шофиора се пошегува малко за облеклото му и го попита дали ще обикалят света или ще ходят направо към северния полюс. Развеселен, Алекс слезе от таксито пред неговата къща и пожела на шофиора весели празници. Светеше само коледното осветление и Алекс си помисли, че всички са си легнали. Влезе първо в гаража, за да вземе подаръците на децата, които беше оставил в колата си. После се промъкна през коридора, и от там в хола и ги остави под елхата. Не беше светнал основното осветление, но лампичките на елхата го осветиха целия. После дочу шушукане и се заслуша.
-Нали ти казвах, че ще дойде – разпозна развълнувания глас на по-големия си син. Детето не вярваше на очите си – Значи все пак е съществувал!
-Хо, хо, хо – реши да влезе отново в ролята си Алекс – да видим, кой е слушал през тази година.
-Дядо Коледа – извикаха двете деца в един глас и също така едновременно се показаха иззад дивана.
Огледаха Алекс, видяха изпоцапания червен костюм и веднага познаха баща си.
-Тате, тате – извикаха още по-развълнувано те – ти се върна. Най накрая. От кога те чакаме.
Метнаха се в прегръдките му, а Мария събудена от веселите викове светна осветлението в хола. Видя, че Алекс е прегърнал двамата си сина. Той и се усмихна и тя отиде и обгърна с ръцете си всички.
Навън, водните капчици вече бяха замръзнали и се бяха превърнали в бели снежинки. Дори се беше натрупало няколко сантиметра сняг. Всичко беше бяло и навсякъде се възцаряваше сладка тишина.


БЕЛЕЖКИ ОТ АВТОРА

Реалния герой на коледа е не дядо Коледа, а всеки доброволец като единица. Донякъде дядо Коледа изпълва този образ, тъй като с доброволния си труд той раздава подаръци, лишавайки себе си от празника.
За да бъде обществото по-добро, този доброволен труд е изключително необходим, тъй като, доста често не можем да си купим хубавите моменти с финансови средства. Също така, е необходимо дори и за малко, всеки да пренебрегне задълженията си към работодателя и семейството, както и част от свободното си време за да изпълни задълженията си към обществото и природата.
Този разказ е посветен на хората които отдават безплатно труда си и вземат решения, които не се влияят от финансова гледна точка, в името на създаване и запазване на едно добро общество.