„Очарователно. Поредната пищяща главна героиня, изненадана от нападател в тъмна доба.
Винаги ли трябва да сте толкова наивни, че да мислите самотните разходки в градския парк посред нощ за безопасни!”. И. ядосано говореше на телевизора, съсредоточена във филм на ужасите. Обожаваше ги. Харесваше й усещането за страх и неизвестност.Косъмчетата на ръцете й настръхваха при вида на кървави сцени. С едно условие – само ако бюджетът на филма е стигнал за осигуряването на достоверна кръв. Харесваше й усещането за страх, за неизвестност – стига сценаристът да си е свършил работата. Сериозно, кой си въобразява, че да отвориш вратата на непознат е с неизвестни резултати. При подобни обстоятелства винаги съществува вероятността да те нападнат. Убият, изнасилят, оберат. Измъчват, да горят тялото ти с цигара, да го режат със старо бръснарско ножче и после – бавно, с перверзно удоволствие – да ти натрошат костите.
Героините обаче бяха дразнещи. Еднотипни, откакто съществуваха филми на ужасите. Толкова дразнещи, че и идваше да вземе електрическия трион от задния двор и собственоръчно да довърши ревящата девойка. А тази беше мозъчен хирург. „Ехоо, специалистът по мозъци, вратата е в другата посока” – изкрещя възмутено И. „Защо винаги бягате нагоре, по стълбите вместо надолу, към вратата. Що за сценаристи са това!”. Латентна феминистка нагласа се надигна у И. и прокле цялата фамилия на драскача, който правеше словосъчетанието „тъп мозъчен хирург” възможно именно чрез жена.
„Проблемът на героините е, че бягат от нападателя вместо да се спасят от него. Трябва да са по-осъзнати и за опасностите.” – приключи философските си размишления И. успоредно с надписа „THE END”. Тъкмо на време, защото на автора беше започнало да му писва от толкова мислене и говорене.
И. приготви следващия диск – някаква малоумна история за вуду магия. Тогава я видя. Стоеше самотно на идеално кремавия диван – купата за пуканки, но без пуканки. Нито една проклета пуканка – готова или в суров вид. Сълзи напълниха очите на И. Филм без пуканки е невъзможен. Може би затова тежеше близо 120 килограма. Стомахът и закъркори лакомо и И. се почувства безпомощно пред силата на лакомията. Стоеше изправена, вперила тъжен поглед в празния съд, когато и просветна „Но аз имам кола разбира се! Ще отскоча до хипермаркета”. Той се намираше само на 3 километра от къщата на И. Съвсем близо, а и с кола пътят отнемаше точно 10-20 мин. през горичката.
Навън мракът вече нежно хапеше природните красоти и очакваше излизането на И. Веднага щом тя прекрачи прага на къщата, мракът захапа и нея. Първо загриза главата й като постепенно минаваше през останалите части на тялото, за да стигне до стъпалата. Готово. Цялата И. беше в мрак.
Преди да се качи в колата, хвърли бърз поглед на отражението си в страничното огледало и му напомни: „Напълно съзнавам, че е опасно да излизам сама по тъмно и да минавам през неосветена местност. Все пак съм с кола и пътят е кратък.”. Доволна от липсата на наивност у себе си, И. подкара машината по единствения път до хипермаркета.
„Хм, дори е приятно” заблуждаваше се тя, докато навлизаше в гората. Очите и щъкаха наляво и надясно, неподвластни на думите. Къщата се скри от погледа на момичето и тя се оказа сама в тъмна гориста местност, което си беше точно така. Колата й не можеше да вдига повече от 40 км в час – повреда, забравена от нея.
От двете й страни се бяха наредили в почти прави редици еднотипни дървета. По-далеч от тях видимостта бе нулева. „Е, хайде сега. Десетки пъти съм минавала оттук. Вярно е, че го правя сама за първи път обаче не е страшно. Сигурно в гората има съвсем малки животинки. Катерички, калинки, пеперуди. Или сърнички, тук таме някое зайче. Изобщо прекрасни същества, но малки”. Усмихна се на себе си – когато разсъждаваше, страхът отстъпваше място на учудването, че това момиче изобщо е способно на сложна мозъчна дейност като мисленето.
Тъкмо преполови пътя, спокойна за близкото бъдеще, колата спря. Спря в смисъл на „не може да продължи”, „дотук беше с машината”, „трябва да продължи пеш, докъдето и да е” и т.н. В първия момент се уплаши. Очакваше неочакваното, тъмни фигури в гората, необясними светлини, разни странни същества да изкачат отвсякъде обаче това...Това беше необяснимо, не неочаквано. Поне до момента, в който забеляза че резервоарът всъщност е празен.
Беше изминала половината път. „Сега какво?” – обърна се към тъмнината И.
- Тц, тц, тц. Сега, ако желаеш, можем да белим семки – отвърна гласът на тъмнината.
И. подскочи въпреки тежестта си. Заоглежда се с идеята да види на кого принадлежи гласът. Очите й не откриха нищо обезпокоително. Реши, че си въобразява или че е вятъра и продължи към хипермаркета.
- Тц, тц, тц – каза отново гласът, сякаш разнесен в пространството около И.
„Ясно ми е какво се случва” – зауспокоява се момичето и крачеше упорите през шубраците. „Вятърът се провира през дърветата и произвежда специфичния звук” – експертно поясни на себе си тя. „Само че, не трябва ли да бъде фю, фю, фю” – зачуди се без да прекъсва ходенето. Всъщност, ходенето се беше превърнало в бягане с препятствия без И. да разбере. Тичаше шумно поради килограмите си и успя да уплаши миниатюрния живот в гората. Насмалко да прегази новороденото на единствената сърна в радиус от 50 километра. Препъваше се в храсти, блъскаше се в дървета, после им се извиняваше. Галеше листата на по-ниските дървета и гальовно им обещаваше: „Повече няма да ви удрям. Но да си знаете, че не беше нарочно”. Най-интересната й реакция бе давенето с въздух, който обикновено дишаше без проблеми.
- Тц, тц, тц – понесе се отново гласът. Метър или два преди И. да стигне до главната улица на града, той се обади за последен път, доста обнадежден:
- Тц, тц, тц. Сигурна ли си, че не искаш семки? Тиквени са, от големите”
Нахъсана от паниката, И. се довлече до пътя и се строполи на асфалта. „Цивилизация” – беше първата й мисъл. Последвана от „Град”, „Колко хубаво мирише” и „О, боже, асфалт! Най-после съм на истинска улица”.
Озърна се да провери за минаващи коли и бавно се изправи. Беше щастлива. Поотупа листата и клонките, закачили се по дрехите й и пресече от другата страна на пътя. Имаше намерение да вземе 8 пакета пуканки заради положените усилия. До магазина оставаха около 800 метра. Предвид преживяното до момента, разстоянието беше нищо.
Но И. тежеше около 120 килограма. Подробност, която не можеше да игнорира. Първите 5 мин. се чувстваше спокойна, на 6-тата беше спокойна с омекващи от тежестта й колена. Минаваха доста коли, но никоя от тях не спря. „Вероятно трябва да спра някоя. Иначе как ще разберат, че искам да ме откарат” – умно заключи И. Вдигна ръка и зачака някой милосърден шофьор да я забележи. Спря един милосърден тираджия. Заоглежда дебелата девойка внимателно и реши, че е безопасно да отвори вратата.
- Добър вечер господине. Бихте ли ме качили за няколко пресечки?” – И. се стараеше да звучи възможно най-любезно.
- Добре – съгласи се тираджията – но на твоя отговорност.
- Разбира се – очаквам неочакваното – лъчезарно се усмихна И.
- Мога да те изнасиля, да се гавря с теб по друг начин, да те убия. Ей, не те плаша. Просто да знаеш, че не всеки на пътя е добронамерен – усмихна се и тираджията.
- О, знам. Аз съм осъзната, не някоя героиня от филм на ужасите.. – похвали се И. и скочи на мястото до шофьора. Последната й мисъл, преди да се качи беше „Колко забавен тираджия!”.
На сутринта, малка жълта фея оглеждаше трупа на И. Беше изхвърлен няколко метра навътре в гората. „Тц, тц, тц. Така и не си взе семки. Сега да имаше кой да я снима. Щеше да бъде първата осъзната героиня във филм на ужасите” – тъжно прошепна феята и седна върху близкия камък. Извади пликче с тиквени семки и започна да ги бели като внимаваше люспите да не падат върху трупа.