автор: hristam

За първи път я видя, когато се нанасяха в съседната къща. Не му направи особено впечатление - слаба и висока почти колкото него, с хиляди разпилени къдрици, сред които дребното й личице се губеше и изглеждаше още по-малко.
Изглежда бяха на една възраст и той беше на път да изгуби интерес към нея. За него момичетата направо си бяха синоним за неприятности. Делеше ги на две основни групи - глупачки и използвачки. С времето бе развил твърда непоносимост към тях, и макар не винаги да я демонстрираше открито, избягваше всякакви по-близки контакти.
Откакто видя очите й обаче, по необясними за него причини тя все се намърдваше в мислите му, по всяко време, дори когато беше зает с нещо наистина важно. Като да гледа интересен мач, например, или да слуша последния албум на любимата си група.
Очи като очи, ядосваше се сам на себе си, какво толкова! Само дето бяха пъстри, изразителни и някак особено ласкави. Не си го признаваше, но изпитваше нещо повече от приятно вълнение, когато си спомняше за погледа й. Без да си дава сметка за това, започна с часове да виси по прозорците с надеждата да я мерне някъде из двора. А на нея очевидно й доставяше удоволствие да е навън - понякога се занимаваше с цветята в градината, друг път четеше или просто седеше отпусната блажено на пейката до вратата и примижаваше на слънцето като коте на припек. Сравнението с котка му се струваше много подходящо за гъвкавата, изящна грация с която се движеше или седеше. А най-котешки бяха очите й - можеше да се закълне, че и тя го наблюдава, дори и когато беше с гръб към него, дори и когато беше със затворени очи, макар той да се криеше старателно зад завесите. Веднъж дори му се стори, че му се усмихва.
Особеното усещане за нея го караше да изпитва едновременно удоволствие и страх. Все повече се засилваше желанието му да я заговори, но не можеше да се реши. Само с един-единствен поглед тя разби на пух и прах утвърдения му негативизъм към нежния пол, и това го изневяше страхотно. Никога не се беше чувствал по-несигурен и по-жив. Тя го вълнуваше по един напълно непознат за него начин, направо го наелектризираше, и той не спираше да се върти по цяла нощ в леглото и да крои планове за среща. Които така или иначе на сутринта нямаше кураж да осъществи. Щеше да е много по-лесно, ако бяха в едно училище, но тя явно беше записана някъде другаде. Случайна среща из квартала също би свършила работа, но това не се беше случило до сега. Тя като че ли не излизаше по-далеч от двора, колкото и странно да беше това.
Една сутрин, когато надникна навън по навик, видя на перваза на прозореца букетче разпръснати бели цветчета. Не знаеше как се наричат, но ги беше виждал в градината им, и чак дъхът му спря от вълнение. Беше ясно, че няма как да са се озовали тук, ако самата тя не ги е оставила. За него.
Дори и да искаше, в този момент не можеше изобщо да мисли, за това само събра разпилените цветя и решително пое към съседната къща. Не знаеше, че се усмихва, когато позвъни, но лицето му доби смутено изражение, когато видя учудения поглед на майка й. Когато съзря малкия букет в изпотената му длан очите й се разшириха изумено. Същите пъстри очи, отбеляза мислено той, преди да поздрави притеснено и да попита за момичето.
- Живееш в съседната къща, нали - задавено каза жената, сякаш я болеше гърло и й струваше огромни усилия да изговаря думите. Забеляза, че очите й бяха зачервени и мокри, може би беше болна. Или пък беше плакала.
Той потвърди и побърза да се извини.
- Исках само...Оставила е тези цветя на прозореца ми. От вашата градина са, нали? Исках да й благодаря.
Жената го гледаше втренчено с поглед, който го накара изплашено да отстъпи назад, и за малко щеше да падне по стълбите.
- Махай се, и да не си посмял... - започна тя, а лицето й беше потъмняло и страшно. После сякаш се начупи като маска, изпод която бликна цялата скръб на света, и тя заплака беззвучно.
Момчето стоеше потресено, нямаше представа с какво е предизвикало тази реакция, но определено не беше виждало толкова голяма мъка. Не можеше нито да продума, нито да си тръгне, дори когато зад гърба на жената се появи висок мъж с мрачно изражение. Прегърна майката, сякаш за да я защити от нищо неподозиращия натрапник, а вида му беше наистина заплашителен. Тежкия му глас го стресна и момчето понечи да хукне към къщи, идеше му да ревне, без изобщо да знае защо.
- Почакай - извика майката, приближи се и взе цветята от ръката му. Бяха съвсем измачкани. - Тези цветя...любимите й момини сълзи...Защо каза, че тя ги е оставила?
Разказа им всичко, от първия миг, когато я зърна, все така без да разбира защо го гледат изумено и се споглеждат объркано. После видя снимката й. Изглеждаше доста по-малка, но я позна - очите, къдриците...същите бяха. Казаха му, че е нейна снимка от преди пет години, само няколко дни преди катастрофата, която завинаги я е отнела от тях. А на днешния ден е щяла да навърши осемнайсет.