автор: mechopuh

На летището в София се събираме около тридесет лекари от различни краища на България. Някои от тях пътуват за първи път с подобна "научна" цел, а други са обиколили света с всевъзможни фармацевтични фирми.
За всички тях аз се явявам ново лице, поради което ме оглеждат любопитно- въпросително. Когато разбират, че работя в голямо отделение, някак си притихват, защото мнозинството върти частна практика или припечелва със Здравната каса. Основна тема на разговор е кой колко докарва на месец, как може да се ``обрули пациентелата``... Никой не споменава терапевтичен проблем, мотив за професионално удовлетворение, клиничен случай... Още в самолета тук- там се дочува как ``ще отскоча до Милано да си напазаря, ако не видя нещо свястно``, как `` ще напълня торбите с разни работи``. Всички са със самочувствието на ``изръшкали Европата`` хора, поради което ми става смешно- пътуване като това в никакъв случай не ти показва богатството на архитектурата, културата и бита на един народ, но ги оставям да си мислят, че с краткотрайни пребивавания в чужбина / с каквито те не спират да се хвалят/ можеш да опознаеш всичко.
Сред цялата група има няколко колоритни образа, които заслужават специално внимание. Първата личност е национален консултант. Титлата и позицията в областта, в която работи, не позволяват обръщение на ``ей`` и ``ти`` с повод и без повод, нито бъркане в носа, нито чистене на зъбите със зинала уста, нито обиколка на долнопробни павилиони с евтини китайски стоки, вместо някоя и друга забележителност... ``Научното`` участие на персоната в конгреса се свеждаше до хапване на богатия бюфет, обиколка на фирмени щандове с цел сдобиване с дребни сувенирчета, каквито в България не получаваме, и припряно напълване на чиниите на изисканите коктейли. Удивително е, че подобни хора изпитват лекарите, за да им дадат специалност!
После иде ``биг бос`` на малко отделение в още по- малък град. Този индивид, този вариант на Бай Ганьо в женски пол, изяде такова количество храна, каквото целият японски народ би опустошил за седмица. Старателно завиваше в салфетка всевъзможни деликатеси, за да ``спестим някое евро, че то нали сме гости на фирмите, че требе да ни хранят``. В измъчен светски разговор я попитах какво е успяла да види от града, а тя небрежно махна с ръка: `` Какво че влизаме у музеите, че одиме отвън, че гледаме, пък после че викаме, че сме били... Некой да знае, че не съм видела Пикасо?``. Същата тази женица загрижено попитала колегата, с когото си правехме компания, защо не закусвам от безплатната храна в хотела, защото щяла да ми `` държи сито цел ден, бе`` и останал изумена от отговора, че човек се храни единствено когато е гладен.
Третият в списъка е д-р Г., чиято единствена тема на разговор са сексуалните му подвизи /на мъжете се хвали с такива, а на жените предлага подобни/. Всички имахме усещането, че е под непрестанното въздействие на Виагра, без да може да осъществи целите на медикамента. Упорито търсеше компания за ``евтин пазар`` и дамска компания на всяка цена. При отказ ядовито наричаше колежките ``фригидни баби``, но една от тях все пак му призна, че в очите й е като ``разгонен селски ерген на събор``. Първоначалната ми благородна завист, че е имал възможността да посети Чили, Перу, Австралия и други, трудно достъпни за обикновен лекар места, бързо се замени със съжаление, че едва ли е видял нещо повече от разнообразие от антропологични женски форми по тези места.
Сетне се нарежда образът на административен директор на провинциална болница. С брада като на Хемингуей, без няколко зъба в устата си, с гребенче и писалкав джоба на ризата си, с прокъсани плетени обувки и пъстри чорапи, прозиращи през тях, този човечец с вид на кмет от времето на социализма, не спираше да говори за ловните си подвизи, за джиповете, които има, за построената вила и за изучените в чужбина деца. Гордо изправен в открития туристически автобус обиколи Барселона за един ден, след което компетентно разказваше, че `` шарениите на Гауди са за будалите чужденци``, че `` богатата класа гледа пристанището с яхтите, ей...``
Сред целия този човешки колорит, в който ме обзеха палитра от чувства, през срам и смях до преклонение пред впечатленията на Алеко за народопсихологията ни, видях една топла и уютна Барселона, в която ще се върна пак. Защото е многолика и слънчева, защото е красива и забележителна, защото е градът на Гауди, Миро и Пикасо...