автор: Alita

От 2-ра част на "Пепеляшка и Пепеляш":
Всъщност, Езоп е писал басни. В края на всяка от тях, имало поука (мъдрост)... Приказката за Пепеляшка и Пепеляш не е басня, и затова не завършва с поука. Но преди години, широките друмища на света завели Езоп чак в Индия. И оттам той донесъл… не, не е нещо, скрито в торбата му. Той донесъл нещо от един древен индийски мъдрец:
Мъдростта ме учи, че съм нищо;
Любовта ме учи, че съм всичко...
И животът ми тече като река между тези два бряга…
Какво ли се случва, когато единият бряг липсва?
Нали се договорихме - приказките "по Езоп" са нещо по - различно... А и приказките от реалността са по-полезни. Като Витамин С при настинка. В балкански вариант, поуката от приказката е: не поставяйте каруцата (мечтите си) пред коня (целите си) и тогава пътят пред вас е открит и безкраен… И ако някога минете покрай Езоп, поздравете го. Ако минете покрай Пепеляш, спрете за малко, за да го събудите…
Но ВИНАГИ, абсолютно винаги… след срещата с Езоп или с Пепеляш - се качвайте на каруцата си и продължете напред… Езоп със сигурност няма да ви настигне (той нито има каруца и кон, нито цел, да ви настига). А ако "събуденият" Пепеляш се справи с камъните пред него и ви настигне... Какво пък - една каруца с кон до вас - няма да ви навреди... И накрая - приемете, че Пепеляшка, Пепеляш, Езоп и разказвача са измислени и всяка прилика, която биха намерили читателите с хора или случки от живота - е случайна.

3-та част:

"Да обичаш означава да дадеш свобода", мърмореше под носа си мъдрият скитник, докато наблюдаваше дългото пътуване на каруците на Пепеляшка и на Пепеляш по житейския друм.... "Тези двамата трябва да са наистина много специални след като ценят толкова много тези ценни неща, които другите дори и не забелязват, камо ли - да ценят..." "Обаче", продължи да си мърмори Езоп, почуквайки с тояжката си по калдъръмения прашен път, "щом те преминаха по тези камъчета - дето аз едва се удържам прав, без да обърнат каруците - значи, добре ги карат. Чудя се защо ли не съберат каруците една зад друга и да ги подкарат заедно? Пак един до друг, ама рамо до рамо. Ама... то си е тяхна работа. Добре, че не чуват какво си мърморя... А и да взема да се взема в ръце, щото нещо много присърце ги взех тези двамата... Да не разбере някой, че ми отиде по дяволите историческия авторитет."

Докато мъдрият скитник почукваше с тояжката си по неравният път, Пепеляшка и Пепеляш - заети с каруците и с калдъръмения път, правеха трогателни усилия - хем да държат каруците "изкъсо", хем те да бъдат една до друга. Не е чудно, че успяваха... И двамата знаеха и можеха да се справят с малките и големи камъчета на житейския друм... "Милият скитник", биха си казали Пепеляшка и Пепеляш, ако можеха да чуят какво си мърмори Езоп, "лесно се напредва по пътя с два крака и с тояжка. Може и да е бавно, но е сигурно - дребните камъчета най-много да те убодат по ходилото ".

Обаче, Езоп не би бил Езоп, ако не можеше да предусети докато си мърмореше - почуквайки с тояжката по малките камъчета на пътя - какво биха си помислили Пепеляшка и Пепеляш, ако го чуеха... И потропвайки мъдро с тояжката, вече беше готов с отговора: "Е, тези двамата знаят какво и как правят и най-вече, знаят какво искат... Може и да не знаят някои най-важни неща, които са най-важни неща за най-важните неща... А аз ги знам. И това е така, щото аз съм Езоп, не са те... Въпреки, че... хм, май трябва и аз да се променям, за да не изостана назад по житейския друм... А съм останал назад, а някой от тези двамата - я Пепеляшка, я Пепеляш - току-виж ми взели историческия "бизнес"... Какво пък, дори и да стане, няма да им завиждам. Те сами - през толкова многото години каране на каруците си по още толкова прашни, калдъръмени и стръмни пътища - та те сами откриха разковничето на истинския живот: "Най-вайното нещо е да пазиш най-важното нещо като най-важно нещо..." А то е най-прекрасното важно нещо, което можер да се случи между двама човека: Приятелството, любовта, романтиката и сексът"...

"Да-а-а", си каза Езоп, след дълъг размисъл върху "най-важното нещо" - "явно, ще си запазя историческия авторитет - след като измислих това "най-важно нещо". Тези, двамата са толкова красиво заети да се обичат... а и имат да карат каруци по житейския друм още много години напред... Тъй че едва ли някой от тях ще грабне тояжка, за да тръгне да разказва за "най-важното нещо" по широкия свят. Слава на Зевс, спасен съм..."

А през това време, докато Езоп си правеше тънките сметки за спасяването на "историческия му авторитет", Пепеляшка и Пепеляш вече караха двете си каруци рамо до рамо... И дори и през ум не им идваше да стават конкуренция на мъдрия скитник. Може би му бяха само много благодарни, че беше с тях и до тях през целия, дълъг, лъкатушещ, постлан с малки камъчета и канари - житейски друм...

Ако можеше да ги види, Езоп със сигурност щеше да си каже: "Да, те са разбрали, че само двамата имат значение един за друг. А щом между тях е застанал и трети... чакай, не си мисли за глупости!! "Трети", имам предвид "най-важното нещо"... Е, няма какво повече да гледам тук. Най-много да ги посетя отново някой ден, за да се убедя, че когато "най-важното нещо се пази от двама като най-важното нещо, тогава се случва най-красивото нещо..." А, бе, аз кой съм? Философът Езоп, нали? Стига съм сантименталничил... Отивам си. Пепеляшка и Пепеляш са красиво нещо, а аз - колкото и исторически философ да съм, не съм безразличен към красотата..." И Езоп продължи в друга посока, на "лов" за по-философски случки от живота. Само мъдрата му, щастлива усмивка намекваше, че не е недоволен, че е бил с Пепеляшка и с Пепеляш през всичките тези години... Може би си мислеше, че и той има малко "пръст" в най-красивото нещо, което се случи в приказката... Може би. Ако някой знае, това ще са нашите двама герои. Да ги питаме ли? "НЕ", отсече Езоп. "Оставете ги да се радват на "най-важното нещо". Те са го заслужили. Много дори..." И мъдрият скитник продължи нататък... за първи път в своята скитническа история - мълчаливо, без и през ум да му мине, че може би може и да има конкурент... ей-такъв подобен на него скитник, без керемида над главата си, но и без тояжка, а с торба. Какво ли ще си кажат двамата, когато се срещнат някой ден - единият потропвайки с тояжката, а другият - преметнал торбата на рамо. Какво ли? Ще разберем когато (ако) се срещнат някой ден...

След като записа това, разказвачът се замисли... "Какво пък", си каза, "колкото и мъдър да е Езоп, и той е човек. А щом е така, значи може и да сбърка... Нали някой беше казал: Човешко е да се греши..."

14.12.2003