автор: lubara

Вечно бързаме. Бързаме, за да пораснем големи, да хвърлим късите панталони, да ни поникнат мустаци, да ни дойде мензиса, да се хвалим, че вече сме се целували и разбрали, какво значи да преспиш с някого. Бързаме да завършим гимназия, бързаме да се влюбим, после бързаме да се оженим (понякога не толкова много), да се родят децата, да започнем работа и да напреднем в службата.
Бързаме към плажа, когато току що сме се настанили в хотела, няма значение за два дни или седмица. Мислим, че и слънцето бърза да залезе, вълните на брега бързат да залеят пясъка, мравките бързат да приберат шлюпките от семките, които са нашлюпени пред пейките в крайморската градина, когато е било още светло. И устните на двамата, влюбени или съвсем не бързайки да се влюбят, но чакайки да настъпи мрака край брега, там на високото, бързо са ги ошлюпили и после целувките им са били солени. Отново бързаме към други морета, към други пейки край брега и към други вълнения, на морето или не. Все повече бързаме.
От това бързане скоро не си спомняме нещо да сме правили, без да бързаме. Когато зимата настъпи, бързаме да закачим мартениците на първите белоснежни клони, отрупани с цвят. После пак бързаме, да не би зимата да ни свари неподготвени, бързаме да правим туршии, зелето го слагаме в найлонови бидони, бързали сме да се отървем от дървените качета и каци, от дървените въглища, от годините на миналото, от старата кола, от ненужните писма по Коледа, бързайки да сме на ти с времето бързо загърбваме книгите, скоро и интернета ще загърбим, ако нещо бързо го задмине.
И от приятелите бързаме да се отдалечим, когато искат да споделят нещо, то ни пречи на бързането, по-добре да сме далеч от тяхното небързане. От децата си искаме бързо да ни надминат, да са по-щастливи от нас, да са по-богати, да обикалят целия свят, за да не им се налага да бързат като нас.
И когато изведнъж се озърнем, седнали и разпънали голямата, отрупана с толкова излишни неща маса, защото от бързане вече сме загубили представа колко малко ни трябва, става ни чудно как сме се събрали толкова близки хора, въпреки това бързане.
И си казваме :” Е, от бързане не можем да остареем”. И изведнъж някоя счупена в бързането чаша или гребена, отразен от нощната лампа след тържеството ни вперва погледа в огледалото и разбираме, че така сме бързали, дори не можем да се познаем. И си казваме, стига вече. Имаме всичко. Няма да бързаме. Не бързаме за никъде. Ще си припомним как не бързахме да заспим, когато с братовчедите и братовчедките зяпахме през дупките на дървените греди от втория етаж на селската къща на баба ни долу в кухнята как големите си приказват и как никой не бърза да прекъсва дядо ни, който не бързаше, когато говореше. И после как в тъмното, натъркаляни едни до други на големите легла с изписаните с лебеди и щъркели метални табли правехме планове за далечни пътешествия около нашето село. Ще си спомним вкуса на точената набръчкана юфка, която баба разстилаше на плочата над лятната кухня и как ни гълчеше, защото тази тераса ни мамеше да скачаме от високото долу, кършейки любимите й хризантеми и божури. Ще си припомним залеза, който идваше с черните биволи и минаваше покрай нас, седналите деца на дървените сковани дълги пейки пред дуварите, където жужяха хурките на хортуващите помежду си стари жени, за които едва се намираше място. И как не бързахме да дойдат щурците с настъпването на нощта, как не бързахме да отворим очите си сутрин, когато липите ни будеха с мириса си, напиращ през полуотворените за новия ден прозорци на селските къщи. И как не бързахме да си отиде лятото, а то си отиваше и как на селската гара черният влак с пуфтящия си дъх съвсем не бързаше да пристигне, когато трябваше да заминаваме отново към бързането си. Защото веднага след като започвахме учебната година изведнъж забравяхме всичко това и отново се разбързвахме.
И сега бързайки да не ни види някой изтриваме с длани кратките сълзи от очите, казвайки си, че няма вече да бързаме.
Но изведнъж нещо ни пронизва, не в сърцето, а някъде по-навътре и си даваме сметка какво е станало. Не е останало време. Или поне е толкова малко, че вече не става нито за бързане, нито за небързане.
Става само за спомените, които никога не бързат да ни посетят. Но толкова бързо идват, щом ги извикаме, че сме сигурни, само те не са се променили. Защото са застинали на едно място. Същите са, такива, каквито бяха от онова, толкова далечно небързащо време.
Когато не знаехме, че ни предстои толкова много бързане.

07.04.2009 Любомир Николов