След месец все още не й се беше обадил. След два също, а на третия започна да го забравя.
Казаха й, че се е върнал от командировката в чужбина, но работеше вече на по-високия етаж и не можеше да го види в асансьора. Беше заминал с нейна колежка. После разбра, на негови разноски, не на фирмата. Преди да замине я уверяваше, че не може да диша и ден без нeя. Дори я попита, не иска ли да живеят заедно. Разбира се, че искаше, но той не бързаше с отговора й.
Командировката му бе успешна, шефовете го харесваха. Имаше и нови приятели. Не разбираше защо само на нея не се обажда. Сгрешила ли е в нещо?
Една вечер в компанията на добрите си приятели младата жена даде воля на задръжките си. След втория коняк и настояване от най-близката си приятелка да му се обади, се престраши да прескочи гордостта си. Набра номера. В два след полунощ. Дори за телефонен разговор имаха предварителна уговорка, която преди я забавляваше и не се усъмни за нищо, а сега я удари с позакъснялото си съмнение. По навик набра и затвори. След шест секунди пак. Той вдигна веднага, тя дори се задъха от обзелото я радостно вълнение. Беше толкова просто да набере тези цифри.
- Здравей? Какво правиш? Още не си си легнал или ставаш?- Дори не спомена името си. Би я познал, сред хилядите, защото не искаше да я обича.
- Да не си полудяла!
- Защо! Явно си спал до телефона, но не звъни някоя друга, аз съм тази друга, дори не в уговорения час.- Не е твоя работа, какво правя! –Ядът му се плъзна по жицата. Бе я подвел, но не му трябваше, назначиха го в друг отдел. Угризенията го правеха агресивен, а тя с право му задаваше най-простичкия въпрос на света, защо. Защо не й се беше обадил или обяснил? Защо?
- Не е моя работа, прав си. Но можех да знам, че си се върнал поне. Да, да знам вече си с друга. Когато си близък с някого, а вярвах че сме близки, ти дори искаше да живеем заедно, помниш ли, попита ме, исках да ти отговоря да, взех първото такси и на летището, но ти дори ме излъга за часа на полета, да исках да ти кажа, едно простичко да, ти не бързаше...кажи ми само, защо...
- Нямам какво да ти кажа. И...- Гласът му изстъня застрашително. – Не ми звъни повече, нарушаваш ми свободата, знаеш колко мразя да ме притесняват...
- Кой, ти мразиш да те притесняват? Ха-ха-ха, както те притесни дъщерята на новия ти шеф, къде е свободата ти, а?...
- Свободата ми, ти, а аз...
- А аз, а ти, ние...сме свободни хора. Или само ти не си? Не ти е приятно да ме чуеш, чакаш другата. Но тя закъснява. Аз не закъснявах. Помниш ли или в момента не си сам? По навик се обаждаш, можеше да дадеш на нея да вдигне, при такава секретарка никоя друга жена няма да те притеснява повече. Или разказваш историите си на неразбран и изоставен в любовта, покъртителната ти история за първата ти жена, избягала с детето от друг? Умееш да разказваш, знаеш как се хващат жените на тези истории. Колко се въодушевяват да помагат и да те съжаляват. Забавляваш се да ги хващаш с красиви лъжи. Нека те съжаляват, когато те разберат, че не си повече от историите, които им разказваш. Така както аз те съжалявам сега, че си самотен и ще си винаги самотен, но не искам и не мога да те разбера. Нека ти повярват те, с тях да си постигнеш целите, о знам, знам колко нависоко е целта ти. Аз не мога да ти помогна. Моето семейство не може да ти помогне, баща ми не е шеф на отдел. Аз можех само да те обичам. И ти можеше да ме обичаш. Нужна съм ти, но не мога да ти бъда рамото, като дотичаш отново наранен...Не тичай, няма смисъл, смисълът ти е другаде... Какво мога да ти дам, да прав си. Любов. Разбиране и безкрайна нежност. Е, дадох ти ги. Повече, отколкото заслужаваш. Само се питам, кога ли следващата ще те прозре истински, така както аз те познавам и дали ще търпи твоето високомерно безразличие?
- Слушай, момиченце! - Натърти с безсилна омраза, страхуваше се от собствените си чувства към нея, но не беше подходящата.
- Момченце, поздрави другата до теб. Дано не страда. Ха-ха-ха, поздрав за щастливо задоволената от щастливо освободената! – Хвърли слушалката и се разрида от облекчение. Струваше ли се да чака толкова дълго, да се надява? След втория коняк думите сами излязоха навън, никога не би се решила да го обиди или засегне. А защо търпеше неговото поведение? Е, каза каквото не би му казала от възпитание.
Наля си трета чаша, при което приятелите й се усъмниха в облекчението на болката. Но тя имаше нужда от неестествения за себе си цинизъм, за да се събуди утре, с тежест в главата, но освободена от мисълта за него.