автор: pisanici_com

Миризма на кафе-една от любимите ми… един от първите пъти в които пия кафе без кофеин, мирише на старото, но е друго, процеждам тънка струйка през зъбите си и го задържам за малко между устните… Замижавам, нещо му липсва и това не е кофеина. Не пуша.
Седя в залата за непушачи, която да скоро намирах за място където седят бременните и лицемерите, смеех се на чистите маси тук, ненатръскани със сива пепел и увивах струйки дим докато правех жест с ръце-пръст обрисуващ кръгче около слепоочието, когато коментирах непушачите… Край с това, сега съм нова- почти десет килограма по лека, не пуша, не пия (почти) не ходя на дискотека, не общувам непрофесионално с мъже, не се смея високо, не се събирам с приятелите си, не пазарувам със сестра ми, дори рядко говорим… плача малко повече, спрях да пиша, забравих,че мога, нямам работа, нямам пари, имам списък, обаче, дълъг и труден:


1-работа
2-някаква работа
3-да си намеря нещо от което да вадя пари
4-бизнес
5-евентуално работа да си намеря...

Усмихвам се, самотно ми е, банално самотно, чувам глас в телефонната слушалка…той идвал, само след 30 минути… няма как ще го изчакам, все пак е на работа, а и това са поне 10 глътки от черната наслада… Отпивам и въздъхвам, хубаво ми е, самотно и хубаво. Оглеждам се наоколо и се замислям, че тук е прекалено чист пода, прекалено подредени масите, прекалено тиха музиката, прекалено учтиви сервитьорите, а аз… там… с блузката си за 14 лева и панталона, които вече ми виси след метаморфозата… Почувствах се като онези мънички капчици мазнина върху новата риза на киприте дето пият мокачино в хартиена чашка, докато обикалят по магазините.
Преместих поглед, и в челото ми се блъсна едно друго лице на този отвратителен град… жена, сива и сгърчена, подпряла брадичката си с длан, пушеща евтини тънки цигари, облечена с мъжко черно яке, в което се губеше цялата, евтини дънки, струващи не повече от 15 лева… косата и къса и неподдържана просто покриваше скалпа й, без да издава и една идея женственост. Непосредствено до нея, момче на около 12 години, отпива от сламката кола, а в другата си ръка държи огромен хамбургер, на подноса го чака десерт и малка сглобяема играчка, с която да се похвали на другарчетата в махалата и разбира се да докаже думите си за това къде се хранил. Проточих поглед надолу-кракът му беше в гипс, гипсиран от стъпалото до чатала, изпънат по дължина на масата, обут в домашно изплетен терлик. Разпуснах въображението си… видях секцията, приличаща на паметник на социалистическото строителство, махнатото рафтче за да се хване телевизора, дивана сложен на отсрещната стена и възглавниците натрупани под изпънатото счупено краче… Цял ден в къщи, цял ден телевизия, ненаваксани домашни и ужасната скука. Изведнъж сивата жена ми се стори красива, тя засия пред очите ми, обви се в светъл ореол, изведнъж подноса с храна се превърна в парчета от щастие, а късата и коса стана божествено изваян ореол… тази жена беше майка ми, тя беше хиляди други майки, тя беше Майката…
-Чакам те пред киното, красавице.

-Още чакам себе си, миличък…


Майката, онази, която вероятно е 10 килограма по-лека от преди, не пие, не ходи на дискотека, не общува непрофесионално с мъже, не се смее високо, не се събира с приятели, не пазарува със сестра си, няма време да пише или да бъде тъжна… има само списък, кратък и труден:

1- Да дам всичко на децата си…