автор: mechopuh

Всичко в този свят е относително- времето, думите, успехите и пораженията, приятелството, любовта и омразата, силата и страха, тъгата и щастието...
И единствен навикът поддържа постоянството в нашия живот, превръща се в най- съществената и естествена характеристика на поведението ни. Така- ден след ден, неустетно- свикваме с присъствието му, срастваме се с него и се чувстваме уютно в прегръдката му. Вярваме, че зад яките му стени безценните съкровища на душите ни са защитени, но забравяме, че те губят стойността си, щом се покрият с прах. Надянали маската на навика гордо крачим през времето и живеем някак си- преглъщаме сълзите, а на лицето ни е изписана усмивка; предпочитаме бедата пред непознатото щастие; зад мълчанието си крием желанието да крещим; ревниво пазим любовта си, защото вече сме изпитали болката от безразличието; извръщаме очите си от нечии поглед и прибираме две думи в задния джоб на общоприетото... Губим себе си, но намираме сигурността и спокойствието на това какви трябва да бъдем...
Навикът променя времето: когато времето пулсира с ритъма на сърцето и се задъхва от умората на емоциите, навикът поглежда към часовника на делника и сравнява стрелките му с тези на вечните съдници- догмата и чуждото мнение. И времето става относително, а навикът доволно потрива ръце, защото относителното време е придобило смисъла на навика...
Под зоркия поглед на навика разумът променя значението на думите, които изрича душата ни. И думите стават относителни, а навикът ни прегръща през рамо и закачливо роши косите ни, сякаш ни прощава поредната пакост. А относителните думи са безмислени, защото навикът е отнел радостта им да се огледат в очите на любим човек, накарал ги е да обърнат гръб на приятел, заповядал им е да се отрекат от себе си...
Навикът променя чувствата ни и така ни прави безучастни наблюдатели на собствените ни преживявания. Защитени от неизбежността на природата, приемаме обичта към близките си като задължение и оправдаваме това с навика. Увлечени в забързаното ежедневие не забелязваме как навика изгражда сивата стена на отчуждението между нас и любимите ни хора. Продължаваме да делим с тях хляб и постеля, но разбираме ли, че навикът всъщност е разделил душите ни? Настанили сме се удобно в топлия скут на собственото си спокойствие и заслушани в доволното му мъркане, пропускаме да видим красотата на мига. Прикриваме вълнението с прозявка и приспиваме емоциите си. И чувставата ни стават относителни, а относителните чувства вече нямат стойност- навикът ги е обезценил, грижливо ги е подредил в най- скритите кътчета на душите ни, покрил ги е с праха на съмнението, страха и досадата, направил е всичко, за да не видим истинския им блясък...
Относителните чувства, относителните думи, относителното време ни превръщат в относителни хора. С обезобразени и изкривени лица, изморени и осакатени, облечени в дрипи, подпрени на патерицата на навика, преминаваме гордо през собствения си живот и пресичаме неправилно пътеките на чуждия. Оглеждаме се в локвите- огледала на представите си и се заслепяваме от красотата на отражението в тях...