автор: Lachistata

Аз съм ничия.
Дори през тялото ми
да са минали
множество ръце
и хищно да са разоравали
със нокти бледата ми кожа.
Не искам да ги помня-
капризни, удачни,
ревниви, обичащи,
с коси, с крака, със усти...
Оставам ничия.
Дори в съня ми
да са слизали
с хиляди лица
и тежки маски,
с очи да са раздирали
пурпурни завеси самота.
Сплетени от думи,
от погледи, от нежности
като стари протъркани кошове,
като скъсани мрежи за риба,
като ръждясали ризници...
Не искам да чувам словата им,
да виждам телата им-
мургави, светли,
космати и гладки,
да търся ръцете им-
силни и слаби.
Ничия съм...
Плашещо вярна на себе си...