автор: papacot

на Алби


Тук няма зима и изстинали сълзи не капят.
Славейковото лято настървено не ни пуска.
Отровните влечуги галим с омъдрели лапи.
Научихме, че оцеляването е изкуство.

Една любов остана ни околовръст проклета.
От нея бягаме, а тя се плези из трънаците.
И връща ни към миналото, дето ни е взето.
И прави ни помилвалите себе си глупаци.

Блажени сме, че сме били на този остров стръмен.
Сега, ако ни питат, се оглеждаме къде сме.
Нарамваме изтърканите раници по тъмно.
И молим стария пазач на фар да ни обеси.