автор: tiamat

Един остър завой ме отклони от вятъра,а пътят водеше към студена пещера,чиято отворена уста още на входа ми обеща да остана.
Не след дълго така свикнах със студа,че не можех да си представя нещо по-топло от него и въпреки,че още не бях гладна, знаех,че ако някога огладнея, инстинктът ми за оцеляване ще победи и няма да умра от гладна смърт- прилепи имаше в изобилие. Познавах ги. Отминалите бели гълъби,които рисуваха с крилете си синьото. Бившото синьо. Често го виждах в съня си, но не обичах този сън, защото след него винаги вътре ми се струваше по-тъмно. А когато сънят не идваше, приемах тъмнината за толкова естествена, колкото само тя може да бъде. И не тъгувах.
Единственото, което ме измъчваше,беше жаждата, а това,че отказвах да я утоля с чужди сълзи не ме направи по-малко жадна. Тогава дойде То, без да го викам,без дори да знам,че го има, за да ме спаси от онази пустош и да ме завърне към себе си:

След хиляди години
Сълзите ни ще се докоснат
в сталактон!
...във времето събрани-
На тъмна пещера във вечността.
Издишани-в един единствен стон,
На скрита в скални процепи мечта...
...
Но не след дълго разбрах,че вечностите не са нищо повече от отминали мигове, които отказват да ни освободят от себе си.
...а сталактоните приличаха на пясъчни часовници...