автор: anton_fotev

Закуската бавно изстина в супника между нас – приличаме на тъжни богове, които наблюдават загасването на вулкан, който може да се побере в шепите им.
След още пет минути целия ми труд ще отиде по дяволите, но това изобщо не ме вълнува. Иронично е, понеже готвя за пръв път от десет години и съм дала всичко от себе си между забравените стени на кухнята. Само че сега не ме вълнува....
- Този път няма да финансирам преизбирането ти – изрича го бавно и спокойно, почти със състрадание. Казва го за втори път и най-накрая проумявам думите му.
- Но... – гласът чезне в гърлото ми, понеже разбирам всичко. Спомням си думите на баба ми, че мъжете напускат съпругите си, а любовниците просто захвърлят. Мен направо ме пускат в кошчето....
- Постигнах разбирателство с Петров и Сотиров. А ти си част от споразумението ми.
Усещам думите му като невидимо опъване, което издърпва костния мозък от скелета ми, скрит под уязвимата плът. В съзнанието ми избухва с ярки цветове спомен от дълбокото детство – шарена кукла на конци, с която татко носеше навсякъде с нас и ни правеше домашен театър. Една нощ във вилата ни влязоха груби мъже и обърнаха всичко с главата надолу. Единият от лошите чичковци настъпа куклата с крак и напъна конците й... помня как те с пращене се отпраха от малкото тяло, оставяйки го мъртво и неподвижно... кой е казал, че марионетките копнеят за свобода?

- Анна, чуваш ли ме? – гласът му става с една нотка по-остър, по скоро леко разтревожен, с което едновремно успява да изрази укор и загриженост. Искрен е – усещам го. По неговия жесток, суров начин – той обича и вниква в сърцата на всички, дори на враговете си. Той е най-чувствителния човек, когото познавам... само, ако имаше сърце....
- Какво ще стане с мен, Вихрен?
- Ще ти платя лечението, разбира се!
О, той знае! Ако той беше политикът в двойката ни, щеше дори да се ожени за мен. Раковоболните съпруги са добър актив в избирателните кампании. Само че той е банкер и дава парите. Много пари, наистина много... А този път не ще има възвръщаемост... Куклата е повредена и скоро ще спре да танцува...
- Искам да ми направиш дете! – изстрелвам го толкова рязко, че сама се изненадвам. Никога не съм мислела за това... дори и когато преди седмица лекарите ми казаха, че имам най-много две години живот. Всъщност година живот и последващи дванадесет месеца биологично съществуване, което ще прекарам в непрекъснат морфинов сън. Но набливажането на смъртта ни помага в осъзнаването на истинските желания. Аз съм на тридесет и пет, и никога няма да навърша тридесет и седем – затова в този миг всичките ми приоритети се променят. Искам дете – шокът от изригването на това могъщо, първично желание сгърчва корема ми, кара поетата храна да встъпва в непознати химически реакции със стомашните киселини.

После самото ми съзнание се включва в упахата пред тази клетва... да, това е клетва която пропъжда мъжа или го завъзва към слабините на жената.... към онова, което е зад тях, вътре в самите нас. На теория въпросът е страшен за него, а не за мен – така пише в дамските списания и книги... но в този миг имам чувството че тези статии са писани от еманципирани феминистки или от мъже психолози, които просто екстраполират с нелепите си теории. Много е наивно – вместо него, казаното разголва мен... Куклата е хванала в шепички конеца и го дъпра много внимателно, почти страхливо – молейки стопанина да й обърне внимание с чувствителните си, обичащи пръсти.... Винаги съм си мислела, че в такава ситуация ще съм способна на ярост към него – наистина съм била наивна. Коленете ми трепярят, скрити под дългите поли на белоснежната покривка.

- Знаеш, че желанието ти е неразумно, нали? – той ми се усмихва тъжно – имам семейство, а връзката между нас никога не се е крепяла на желанието, макар че си страхотна в леглото. Имахме интереси, Анна.... взаимни интереси и не може да отречеш, че докрая не те предадох.
- Напротив, споразумял си се с Петров и Сотиров за мен – това би трябвало да го изкрещя, но по-скоро излиза като прошепнат въпрос. Още докато го изричам, разбирам, че съм несправедлива.
- Казах, че си част от споразумението ми с тях. Разбрах ме се, да те оставят на мира във всеки един смисъл.... ако и независимо какво се случи с мен. Няма да закачат и зависимите от теб по-малки фигурки. В случай, че се излекуваш, може дори да помислим за връщането ти в твоя бизнес.
- Така ли? И колко струва такова устно споразумение? – обажда се политикът в мен.
- Професора стана гарант, че всеки ще изпълни своето.... – проронва той и на мен ми настръхват косите. Споменатия е самият сатана, облечен в плът... думата му мести планини от пари и реки от кръв. А аз съм история!
- Върви си, Вихрене – проронвам го тихо, с въздишката са свличаща се върху пода кукла. Не искам да види как се свивам от страх и рева от ужас. Ще умра, ще умра, ще умра... а той ми говори за политика, пари и сделки. Колко студено е сърцето му, когато допуска вероятността да оцеля и се върна на необходимата му позиция. Нима само преди миг поисках семето на този леден мъж. Май съм пред истерия...
- Върви си, Вихрене – повтарям и той го прави, но първо попива със салфетка ъгълчетата на устните си. Нищо, че не е докоснал лъжицата си...
Тръгва си и ме оставя сама... На пода лежат срязаните ми конци.


Вариация по "Пазарен ден е, кукло(води) на конци..." на Rainy