- Пак нищо не правиш, Вероника! За какво по дяволите ти плащам?! – изкещя той зад гърба й. Тя се обърна бавно и видя лицето, което винаги изглеждаше по един и същи яростен начин. На челото му имаше две отвесни дълбоки бръчки. Веждите му се бяха събрали в права линия. Очите блестяха от гняв. От разкривената му уста пръскаха слюнки.
- Изготвям оферта за “Синиз къмпани”, г-н Кралев, почти е готова. – каза тя с равен тон, сякаш не обръщаше внимание на вида му. Костваше й доста усилия да го прави, но понякога почти успяваше да се убеди, че е свикнала с деспотизма му.
- Почти, почти, почти! Не искам да чувам тази дума! Трябваше да си готова преди десет минути, а ти зяпаш през прозореца!
- Пращам я веднага. – каза тя и направи усилие да се усмихне. Той я изгори с още един поглед и затръшна вратата след себе си.
Вероника въздъхна тежко и продължи работата си. Не разбираше защо винаги всичко трябва да става на мига. Така се допускаха грешки. Тя мразеше грешките. Работата й в повечето случаи беше безупречна, въпреки че отнемаше малко повече време. Винаги залагаше на качеството дори с цената на закъснение и клиентите й го оценяваха. Тя беше най-желаният брокер и го знаеше. Това, което не знаеше е защо този дебел и надут кретен й е шеф. Понякога й се искаше да напусне. За съжаление това нямаше как да стане поне в близките месеци.
Изпрати офертата. Трябваше да напише още една, а работното й време изтичаше. Мразеше да остава до късно, но често се налагаше. Писа около час. Колегите й си тръгваха, пожелаваха лека вечер и гасяха лампите в офисите си. Навън вече падаше здрач и тя беше спокойна. Беше сама.
Приключи с работата си към осем. Взе якето си и заключи вратата на стаята. Пое по дългия мрачен коридор изморена, но доволна. Токчетата й отекваха в тишината. Съзнанието й се рееше в мисли за почивка. Не чу как една врата зад нея се отвори.
- Вероника!
Тя се стресна и за миг застина на място. Обърна се бавно, с огромно усилие.
- Да, г-н Кралев. – беше сериозна. Оставаше след работно време по свое желание, но ненавиждаше, когато го изискват от нея без допълнително заплащане.
- Би ли дошла в офиса ми за момент. – гласът му беше спокоен, лицето му отпуснато. Изглеждаше уморен. И стар.
- Разбира се. – да, разбира се, че нищо не се разбира… В гърдите й се надигна познатото потискано от месеци неприятно усещане.
Тя влезе в стаята. Осветлението беше пуснато на половина и сенките играеха из чистия, но някак лепкав офис. Той направи знак да седне и тя се подчини. Г-н Кралев отиде до барчето и наля две чаши уиски. Подаде й едната учтиво и седна срещу нея.
- Вероника, това не може да продължава повече така. Ти си най-добрият ни брокер, какво става с теб? Разсеяна си, изглеждаш незаинтересована. Какво ти липсва?
Тя го гледаше изпитателно. Очакваше той да вика или да я обиди, но той не го направи. Гледаше я с очакване и някакъв странен блясък. Не беше гняв. Какво беше?
- Може би почивка, - въздъхна тя. – или може би помощник.
- Не можем да си позволим никое от двете в следващите месеци, знаеш го.
- Така е. Просто отговарям на въпроса.
Той стана и наля повторно. Отново мина зад нея и тя усети тежкия му дъх. Мразеше това и го беше казвала не веднъж. Но той не обръщаше внимание. Тя настръхна. Отвращаваше я.
Дъхът този път не беше просто полъх, някак се задържа по-дълго. Тя усети пръстите му по врата си. Очите й се разшириха. Искаше да стане, но не помръдна. Той отмести косата й и завъртя стола към себе си. Целуна я.
Сякаш милиони звезди се превърнаха в черни дупки. Очите й бяха широко отворени, но слепи. Ръката й се вдигна във въздуха и стовари чашата върху главата му с всичката сила, която имаше, а може би и малко повече. Всичко се случваше толкова бавно. Кадър по кадър. Той се свлече на земята. От ръката й капеше кръв, а чашата се беше превърнала в къс остро стъкло. Очите й блестяха.
Тя стана бавно, взе тиксото от бюрото му и го върза за стола. Убеди се, че е достатъчно безопасно и изля остатъка от бутилката минерална вода, която носеше, в лицето му. Той отвори очи и невярващо се огледа. От главата му капеше черна кръв и мокреше марковата му бяла риза. “Бяла риза на червени рози” – помисли си тя и се усмихна. Той понечи да каже нещо и тя го удари. В ръката си още стискаше острото парче стъкло. Раздра бузата му и той изкрещя. Тя го удари отново. Този път писъкът беше оглушителен. Месото от бузата му висеше на три парцала и откриваше пожълтелите от цигарите зъби. Той скимтеше. Тя се усмихваше.
- Вероника, моля те. – проплака г-н Кралев.
Тя замахна отново и този път стъклото мина през окото му. Тя не чуваше виковете му. Някаква белезникава течност си запроправя път по раздраната му буза. Замахна отново. Този път ударът проряза другата му страна. Главата му клюмна и Вероника преряза сънната му артерия.
Излезе от офиса на г-н Кралев и затвори вратата след себе си. Върна се до нейната стая. Изми се и се преоблече.
Когато асансьорът отвори врати двадесет етажа по-надолу, свежият въздух й се стори най-прекрасното нещо на света. На паркинга бяха останали само две коли. Тя се качи в своята и увеличи музиката. Преди да потегли, запали цигара. Първата в живота си. Пое по обичайния си маршрут, но на булеварда не зави към квартала си. Тази нощ имаше да хваща самолет...