автор: meiia

Присядам до оная твоя правота,
която ни разделяше с години.
Задъхана от тишина и самота,
оглеждам се за теб. Дано да минеш.
Да кажеш името ми, галеното,
по начина, по който ти го казваше.
Да знам дори без дума дадена,
че се обичаме, но не го показваме.
Да се заливаме от смях безспир
и в детските си спомени да ровим.
Къде си днес, дано намери мир.
А много имахме да си говорим...
Останах да те чакам като страж,
на бащиния праг сълза на птичка..
Загледана в небето за кураж
и мислеща за нищо и за всичко.
Ще дойдеш някой ден дотук, нали?
Ще те дочакам аз или душата ми.
Ще бъдем същите деца като преди,
Несъщото ще е гримирало лицата ни.
Раздялата, измервана с годините,
стопява грешките и правотата ни.
Оглеждам се за теб. Дано да минеш.
Минава като сянка самотата ми.