автор: hipitto

Повече няма да пътувам! Заклевам се!!! Оттук нататък единственият начин някой да ме помръдне на дълго разстояние ще е с хеликоптер на Гражданска защита – за моя и обществена безопасност.
Сагата (само тази дума е достатъчно силна, за да опише драматизма на събитията) започна във Велико Търново. Главни действащи лица – моя милост (естествено) и Деси. С нея сме градски и приятелки, нищо че сме различни като деня и нощта. Проблемът е, че когато сме заедно, куцузът е просто ГАРАНТИРАН.
И така, тръгнали сме си за Видин. ЖП-гарата в Търново се пада малко извън града, но някак си стигаме там „цели” петнайсет минути преди влака. Браво на нас! Обикновено се налага да го гоним. Буквално. И после става сложно, докато обясним на кондукторите поради що не сме си купили билети на гарата и че не сме аванти. Обикновено проявяват разбиране, даже веднъж ни черпиха с шоколад, но понякога попадаме и на разни мрънкала, които се опитват да ни глобяват. Опитват се пари да ми измъкват моля ви се! На мене!!!... И в крайна сметка се получава малко като в оня виц... „Ако намериш нещо, обади ми се!”
Както и да е!
Снабдени надлежно с билети се настанихме във влака. Няма да разправям подробно какво чудо беше в него. Игла да пуснеш, няма къде да падне. Разбира се, не липсваше и лелката с количката, която много държеше да си обходи периметъра. От Велико Търново до Мездра поне три пъти тълпата се разделяше пред нея като Червено море пред Мойсей, само дето тя не държеше скиптър, а просто крещеше с пълно гърло. Ега ти гласището! Нищо чудно, че разоръжават армията ни - тая госпожа спокойно би могла да бъде използвана като ултразвуково оръжие с планетарен обсег на действие. Кой знае! Може вече да е зачислена някъде в секретната документация, а тук да е на изпитателна мисия. Ама ние сме корави – издържахме геройски.
На Мездра установихме, че имаме престой от около половин час.
- Супер! Тъкмо да напазарувам. – подскочи Деси като да съм я ритнала.
Според нея тук хранителните продукти били доста по-евтини, отколкото във Видин, така че с все саковете се юрнахме да пазаруваме разни продоволствия – олио, захар, леща, ориз, фасул и т.н. Накрая вече едва мъкнехме сака й. Бас ловя, че тежеше поне осемдесет кила. Принципно съм доста добре тренирана в тази дисциплина (пет години студентски живот, което ще рече редовно влачене на зимнина и колети от вкъщи), но този път дори аз оплезих език, още повече че и моят не беше съвсем празен.
И – съвсем логично – пристигнахме на гарата само, за да видим как електричката за Враца набира скорост към хоризонта.
Ами сега? На Враца правим връзка след тридесет минути с последния влак за Видин. Изтървем ли го, цяла нощ ще има да висим на гарата.
- Няма проблем – ще го гоним. – отсече Деси мъдро.
Предполагам, можеше да си представите как съм я изгледала. Тя обаче метна на гръб сака си и се понесе към автогарата в съседство. Влетяхме вътре и едва не отнесохме гишето за билетите, иззад което една много мила дама ни изгледа така, сякаш сериозно обмисляше дали е по-удачно да звънне в полицията или в местния психодиспансер.
- Рейс за Враца кога има? – изпухтяхме насреща й.
- `Ми ей го отвън! Тъкмо тръгва...
Това беше първия път в живота ми, когато стопирах автобус. Всъщност направо се метнах пред него и човекът в общи линии трябваше да избира между спирачките и затвора. Слава тебе, Господи, избра спирачките!
Качихме се и Десито за миг се превърна в същий Наполеон, заповядвайки:
- Скачай на педала! Гоним влака.
Имам чувството, че шофьорът на автобуса цял живот само тая реплика беше чакал.
Следващите двадесет и пет минути бяха рядко инфарктни. Май съм гледала състезания от подобен формат по западните телевизии, само че без този привкус на съспенс, примесен с лек елемент на екшън, който вложихме ние. На няколко пъти успявахме да се изравним с електричката и тогава целия автобус скачаше на крака, солидарен с нас. Убедена съм, че дори феновете на "вечното дерби" Левски-ЦСКА не са били по-ентусиазирани от тези хора. И по-гласовити.
Когато автобусът влетя в автогарата на Враца, влакът за Видин вече беше там и се готвеше да потегли.
- Няма смисъл!... – усетих аз примирението в себе си. – Изтървахме го!...
- Не сме. Тичай!
То... добре „тичай”, ама...
И се понесохме ние като вихър разбушуван... Така де. Ясно ви е какво имам предвид – с тия сакове на рамо, дето общото им тегло със сигурност превишаваше сто килограма...
Не знам дали Бог или Началник-гарата, но някой се съжали над бедните ни душици и задържа влака колкото с последен отчаян скок да се метнем вътре с товара си. (Всъщност, ако трябва да съм честна, аз по-скоро пропълзях на четири крака във вагона, едва ли не настъпвайки собствения си език.) Разбира се, оказа се, че кажи-речи единственото свободно място е в тоалетната, но и на това бяхме благодарни на този етап.
Ако обаче си мислите, че с цялото това препускане, потене и с невъзможността да си поемем въздух като хората перипетиите за днес бяха приключили... М-не. Не познахте. Проблемът дойде от факта, че на гара Брусарци част от вагоните заминават за Лом, а другите продължават за Видин. Обикновено първите са за Видин. Обаче „обикновено”.
С Деси не искахме повече емоции (още повече, че – както казах – това беше последният влак за деня) и някак си успяхме да се доберем до първия вагон. Дори празно купе намерихме. Не е необходимо надълго и нашироко да описвам блаженството да се отпусна най-накрая и сърцето ми да престане да се опитва да се напъха в левия ми ботуш. Дори задрямахме – вече беше тъмно. Като никога, и кондукнор не мина. Абе пълно спокойствие.
То обаче продължи до потеглянето ни от Брусарци, когато внезапно установихме, че влакът ни завива надясно.
- Ама Видин не беше ли... – надигнах се аз.
- Тоя заминава за Лом, бе! – скокна Деси като ужилена.
А така! Мерси, че го сподели с мен!
Хайде пак тичане, паника, припадъци... Намерихме и кондуктора. За пръв път бях бясна, защото НЕ е минал. Въпрос на ситуация явно! Обяснихме му проблема и... Съжалявам, момичета, ама това е положението! Отиваме в Лом.
Всъщност не бях ходила там дотогава, но не си представях така първото си посещение. Честно!
Няма как – примирихме се и започнахме да обмисляме стратегия. Единият вариант беше да се върнем с друг влак до Брусарци и там за чакаме до три през нощтта, когато минаваше някакъв пътнически за Видин. Неприемливо отвсякъде. Другия вариант беше да потърсим телефон (тогава нямаше екстри като GSM-и). И къде да го намерим в десет и половина вечерта в Лом? Много ясно – при дежурния в съвета. Винаги има по един такъв за в случай на военна тревога или не знам какво. Пък и моя и на Деси бащата – началници на военни отдели. Един вид привилегировани сме.
И така, речено-сторено дето се вика. Още със стъпването ни на ломска територия (вече през нощта) се ориентирахме да търсим дежурния. Лесно го открихме. Когато позвънихме на вратата, отвътре излезе чичко на сериозна възраст, чорлав, по чорапи и очевидно изпълнен със съмнения. На негово място и аз бих била. Отстъпи от прага чак когато издекламирахме имената на татковците и цялата ни одисея в резюме, и ни заведе при телефона.
Когато звъннах на баща ми, той някак си... не се изненада.
- То вие добре сте стигнали там, ама... – поколеба се той, - аз сега от какъв зор изобщо да ви прибирам? Много правилно сте се ориентирали даже...
Може би това е моментът да спомена, че в Лом тогава имаше болница за хора с психични и други подобни проблеми.
Все пак го убедих, че ще му е по-евтино да ме лекува вкъщи и около час и половина по-късно той пристигна да ни прибере, така че някъде към полунощ вече си бяхме вкъщи.
И всичко това – навръх Бъдни вечер. Мисля, че Господ не ме харесва особено много.