автор: hipitto

Тези дни така се стекоха нещата, че ми се наложи малко нещо неочаквано да си търся нова работа. Не бързайте да ми съчувствате, всъщност извадих щур късмет (макар че само времето ще покаже, де). Разбира се, наложи ми се да попълвам кандидатури тук-там...
Навсякъде беше стандартно – CV и евентуално снимка. Това за снимката малко странно беше, защото ми я поискаха, когато кандидатствах за надомна работа, но предпочитам да не задълбавам в казуса. :о) Обаче от едно място ме изненадаха.
„Моля, изпратете ни творческа автобиография!”
Егати! Това пък какво е?!
Обаче аз обичам предизвикателствата, така че седнах да сътворя искания шедьовър. И нали... такова... творческа автобиография трябва да е, рекох си да подходя творчески към въпроса. Да им взема акъла барем, пък после каквото сабя покаже!
И така!
Винаги съм била с афинитет към изкуствата – музика, рисуване, писане... И не само ги практикувам – карам и другите да ги откриват за себе си. Още като пеленаче например се скъсвах от рев и млъквах само ако баба ми запееше „Шар планина”. По цял ден и по цяла нощ „Шар планина”. Пее та се къса. А е млъкнала, а съм зинала аз и то на най-висока октава. Сега откривам някаква версия на някой си Хари Христов, ама не може да стъпи на малкото пръстче на баба. Все пак близо две години практика има жената и то само с тая песен. Чудно как не започна и насън да я припява, само и само да мълча аз!
С такова гласище човек ще рече, че само за сцена съм родена. Ама то за там и талант си трябва, пък аз... Да го кажем така! Когато вкъщи се опитвам да запея, папагалчетата ми изпадат в страхова невроза за часове наред. То не че това е пречка – я, колко други бездарници вият от камарата музикални канали! Може и така явно. Аз обаче реших овреме да си потърся друго поприще. То не че го търсих кой знае колко упорито де. Може да се каже, че Съдбата ме запрати в него един вид с ритник в съответната част от тялото. Тоест влязох в университет, ама кажи-речи без да искам. Кандидат-студентската ми кампания съвпадна със световното по футбол в САЩ през 1994-та. Точно тогава подвизите на Стоичков и компания ме вълнуваха доста повече от ослепяването на самуиловата армия от Василий Българоубиец.
Винаги съм обичала литературата. Нали съм си плямпало, ето ти един просто приказен предмет, позволяващ ми да се развихря и да разтягам ли разтягам локуми... Как го завърших, сега да ме питате, не знам. На магия. `Щото не залягах много над учебниците. Знаете как е в студентските години като цяло – ученето всъщност се явява не съвсем основен приоритет.
Но... завърших. С „петица” даже – да не ми се надява човек! И дойде трагичния момент в моя живот, когато се наложи да си търся работа. Почувствах се леко излъгана в началото, защото бях възприела доста буквално поуката „Учи, мама, да не работиш!” После просто се метнах на влака за Пловдив и там положих началото така да се каже. Краят го положих три месеца по-късно, когато отвъртях два шамара на „шефката” и скочих на обратния влак към вкъщи. Поуката? Бизнесът с маркови облекла не е моята стихия.
Така че реших да се заема с нещо далеч по-благородно според собствените ми изкривени представи. Станах учител. Аз! Тази, която се изприщва от ужас в присъствието на повече от едно хлапе! Обаче викам си, щом мама може, `що пък аз да не мога? Запретнах ръкави, запасих се с успокоителни, прочетох де що имаше книги за медитацията и самовнушението и ей ме на – даскал! На третокласници. Същите ония, за които писах преди време и които смятаха, че през 681 година България и Византия са подписали „брачен” договор. Ще повярвате ли, че издържах цели три учебни срока? Сериозно, бе! Издържах. Добре, че ми изтече договора после – иначе досега да съм станала постоянно присъствие в психиатричното отделение.
Честно казано, смятах, че в библиотеката ще е идеално. Ама то преди да влезе там, всеки като мен е на акъла на Хорхе Луис Борхес. „Винаги съм си представял рая като библиотека!” Влезеш ли обаче, реалността ти идва малко като юмрук в зъбите. Нищо чудно, че само след половин година бях готова да забия зъби в гърлото на всеки, който има неблагоразумието да изтърси в мое присъствие: „Златна работа! Сигурно по цял ден само книжки си четеш.” От мен да го знаете – в учебната програма за тая специалност има един непростим пропуск. Трябвало е да вмъкнат и засилено изучаване на клинична психиатрия – жизнено важна е за оцеляването, както се оказа в последствие. Също така дипломация, основи на правото и може би начални знания по електротехника. Чудно ли ви се вижда? Сложно е за обяснение.
Та там издържах кръгло 6 години. Личен рекорд!
Напуснах преди месец. Навръх финансовата криза. Напук! Даже злорадствах – аз съм си в тежка финансова криза от има-няма двайсет години – да видят малко и тия по върховете какво е! Точно след седмица вече имах нова работа – на пръв поглед по-добра. Засега мога само да се надявам, че и на втори ще е така.
Та... общо взето това е. Иначе исках да се занимавам с писане, ама май тази част от биографията ми ще се изчерпва засега само с поддържането на този блог. Все е нещо. Евентуално някой ден може и да излъжа някой да спонсорира писателската ми кариера.