автор: Veniamin

Колко страшно е да те търся
в тунел от безлуние,
стъпките да сричат името ти
и прегракналите ми очи
да полудяват в тъмнината.

Какво мастилено безумие
се е надвесило
над самотата на стиха!
Каква свирепа самота
ме е обгърнала!

Кой ми подаде черното перо,
с което пишат страхливците?

Кой ме накара да се самобичувам,
със сянката на надвесените клони?

Вървя и разкъсвам инстинктите,
докато остана по бялата риза,
с която ще ме преоткриеш завинаги.