автор: DIMITARSTOYANOVNOV

от
Минчо Николов Дунчев

седемдесет и пет годишен пинсиюнер. Живущ в с.Иманово Габровско. На ул. “УИЙЛЯМ ГЛАДСТОН” №І, роден на 13 юлий, 1920 год в с. Рибарово, Бургаска околия.

        Господин капитане идвам да ви са оплача послучай на обира който стана с мене около осем, осем и половина часа на гарата по видело тази сутрин. Уткраднат мий кафян куфар от много хубав картон с катарами, където си държах един мелион лева. Човекът не го познавам, а парите ги и имам от къщата. Къщата ний я имахме още от преди дивети и аз там съм са родил. Майка мий Радка петрова Недева от съседното село. Баща ми пък е Никола Дунчев Минев. Той имаше магазин в Бургаз. “Кинкалерия – Минев” са казваше и беше акциунер на Популярната банка. Братя и сестри нямам за което са подписвам. Значи трябва да съм бил двайси, двайси и шес, седем гудишен като ни зеха къщата и магазина и тати умря. Само ни съ живей. За туй си зех жина, тя пък да са случи от габрувските села. И като и мама умря петдесет и четвърта год. – отидохми да живейми там. Жина ми са казваше Иванка Велева Дунчева. По баща Хараламбова. Те са известни от него край може и да сте ги чували. Може да излезем някък роднини и вий по-хубаво да ми помогнете. Ни ва знам вие от кой край сте? То в София всякакви ги има – може и от Москва да сте. Ще прощаваш ама то в живота всичко са случва и човек до довека опира. Жината взимаше хубави пари от консервеата фабрика, а мене не ма щяха никъде. Изкарал съм трето отделение имахме много добитък и трябваше да го гледа някуй. Край тати можеше и у търговията да са уловя, ама нали стана тая работа с него и с къщата. Работил съм обща работа. По строежи повечето, ама и по ниви където има нешто тежко за носене едно друго. Всичко съм работил значи. Седемдесета година и като жената умря ме взеха пазач на винзавода. Щото аз спирт не употребявам. Неорганизиран трезвеник съм откакто се помня. Та там изкарах баят време докато се закача за пенцията и докато стана тая работа с демукрациата нали. Като става тая работа и идват при мене едни хора с писмо. Тъй и тъй работата казват знаеш ли, че си станал чорбаджия на една къща с двор в Рибарово Бургаско ей го писмото. Мене ми са обърна душата. Как няма да знам нали аз там съм са родил и съм прораснал. Нали заради тая къща тати умря и всичко. Имаш ли викат нутариално плащаме ти половин мелион веднага. И ма оставиха да размисля де. Тая къща господин капитане и на главата и на сърцето ми е поникнала. Но който кавото и ще да ми разправя където човек се е родил и пораснал – там си и остава до края на живота си. Ето например аз. Педесе години съм я сънувал тая къща. Христо Пенчев от Иманово и той е много известен може пък с него да се познавате или пък да сте роднини, че той ми вика искай им вика един мелион и да видиш че ще дадат. И вярну. Аз като им казах и те малко хъката – мъката ама се съгласиха. И аз се съгласих, защото спомените са хубаво нещо, ама Рибарово е далеко. Държавата се обърка и не е много за ходене. С тези двамата. От Бургаз са. Едина са казва Баташки. Другаря му не го знам как. Утидуми извадихме нутриалнуту и им продадух къщата. Какъвто страх съм брал само аз си знам. Бройл съм парите на пътя в едни шубраци че нямаше време. Наоколо хора, коли, минават – всеки може да та обере! С оранжеви ластици са стегнати парите. Точно един мелион значи. И от Бургаз на влака право за София. Аз нали съм хитър викам първо трябва да са поогледам в коя банка дават по хубави лихви и там да ги внеса парите нали. Христо Пенчев например има петдесет хиляди в десекасата и от тях си живее. Пък аз що ще имам един мелион и няма да направя тъй а? Мислех днеска да вкарам парите в някоя банка и нощеска да вървя за Иманово. Хубаво ама ето какво стана значи. Да им опустеят и лихвите!!! Аз си почивах на гарата щото вече съм стар и тъкмо се канех да питам някого къде са намира банката дето дават хубавите лихви и този чъпкънин ма нападна. Напсува ма на майка. Запуши ми устата. Извади ми нош. И най-важното избяга с куфара дето си държах парите. Свидетели имам много. Цялата гара ми е свидетел дето се казва. Вашите другари дето бяха там също са ми свидетели. Свидетели са ама не можаха да го уловят защото той бага баят бързо и скочи на един влак. Тоя мелион значи аз сам го имал всичко на всичко една нощ и нищо не съм си купил. И сега какво? Каквото и да ви пиша господин капитане, ето вече две-три страници пиша. Каквото и да си приказваме мене ма обраха.

        Тук човекът спря да пише, стана от бюрото и въздъхна. Отиде до прозореца. Между решетките се виждаха улица, кино, училищен двор. Разбойници! Разбойници!...Всичките са разбойници! - мислеше си Любчо Николов Дунчев. Озъбените кучета край контейнерите за смет – дебнеха като пладнешки апаши. Вагабонтът със жълтите зъби, който караше трамвая и едва не премаза опърпаната старица, която гледаше с с бялото на очите си – като вещица. Мъжът с меката шапка и мустаците – истински Роналдо Риналдини – метна се като хайдутин в една кола с тъмни стъкла и отпраши на някъде. Вестникарчетата крещяха за грабежи и мошенничества и циганчетата които просеха по ъглите му се струваха изпечени бандити. Семейството с детската количка: Бащата имаше гъста харамийска брада, а майката тъмни шпионски очила и свирипо оглеждаше витрините на хранителните магазини. Детето като порасне - на тях ще се метне и ще станат шайка!Над всичко това от афишите и плакатите на киното се смееха изрисувани хашлаци с големи парабели в ръцете – явно също харсъзи. Не беше ял от два дни и много му се искаше да хапне нещо. Диня с хляб, например.
        Учениците безгрижно се биеха с раниците си, викаха, смееха се, но тук нищо не се чуваше. Само глухата светлина на есенното утро се процеждаше в кабинета на капитана. Той се върна обратно зад бюрото. Пое дълбоко въздух и като прехапа долната си устна продължи.

        Изопщо не мога да разбера значи каво става господин капитане. Как ще живеят децата? Аз като бях дете имахме къща. После къщата я зимаха и тати умря. Цял живот нищо съм нямал. Сега изведнъж пак имах. И ме обраха.
        Не може така. Отначало много ме беше яд. Бях направо бесен. А сега като се укротих ми стана тъжно и за това ви я пиша тази тъжба. Много ви се моля с вашите момчета да хванете човека който ми открадна куфара с парите. И да ми ги върнете. Защото аз съм пенсионер и нямам с какво да живея. Живота стана много скъп и парите ми трябват колкото се може по-бързо. Други претенции нямам.

                М.Н. Дунчев – пенсиунер


А куфара ако ви се хареса може да го задържите за себе си.