автор: jitanosten

Жената имаше решителна брадичка,
широки скули и бадемови, дръпнати като на азиатка очи. Устата и бе по-скоро страстна отколкото голяма, а с цялото си назряло от женственост тяло, приличаше на изрязано от дърво божество, пред което би трябвало да коленичи всеки мъж. Гласът и бе мек и плътен, и когато заговореше, наоколо хората утихваха. Действаше възбуждащо като първа водка на екс. Камен просто нямаше как да не се влюби в нея. Като влизаха в кафенето на Стария Добрич, той нарочно се позабави, за да види къде ще седне тя. После се намести срещу нея на масата и непринудено заговори с леко пийналият до него поет. Говореха за току що свършилата премиера на талантливата, но ужасно ексцентрична поетеса, която ги бе поканила тук. Поетът непрекъсното си придърпваше побелялата брада като стар евреин и разсмиваше Камен, с учудените си сини бебешки очи. Кой знае как разговорът се извъртя за чудесата които понякога се случват на хората и Камен уверено заяви, че не вярва в подобни глупости. За негово учудване, жената отсреща се включи доста рязко:
- Аз не отричам нищо, което не познавам и се питам, как може да сте сигурен, че няма чудеса, щом не са ви се случвали?! Ами те може да са се случвали на някой друг. Това, че вие не сте ги виждали, не означава че ги няма.
- Покажете ми поне един човек тук, на когото му се е случвало подобно нещо! – въодушевено поде спора той.
- Аз! – кратко отвърна жената – Аз съм следствие на едно чудо! Но да се запознаем! – подаде по мъжки сериозно ръката си – Казвам се Таня и съм живо доказателство за чудесата на света.
- Бих казал, едно много кросиво доказателство! – опита се да флиртува той, но жената не се впечатли и продължи:
- Има едно село близо до границата, в което сега са останали шепа хора. Там са живели роднините ми в началото на миналия век. От разказите на баща си знам, че са били задружен род, който се е изхранвал предимно от работа на полето. Трудови хора. Моят дядо Иван е имал пет сестри и един брат, който се казвал Бончо. Двамата имали разлика от една година и от малки били неразделни. Когато в края на Втората световна война ги мобилизирали, майка им, моята прабаба, ги изпроводила със следната заръка: - „ Където и да сте, двамата да сте заедно! Да се пазите един друг, да се биете мъжки и да се върнете и двамата! Ако убият единият, другият да не се връща в къщи!”
- Айде, бе! – не повярва Камен – И това го казва собствената им майка?
- Да! Била е сурова жена. Мъжът и бил убит в Балканската война и трябвало сама да отглежда децата си. Казват, че била много красива и сума мъже я искали после, но тя не повторила. Та изпратила ги тя и отишли да се бият. Знаете как е на война. Всички сме чели и сме гледали ужасите по филмите. Братята непрекъснато били един до друг, но не щеш ли, при една атака някъде в Унгария се загубили. Много войници паднали убити, а дядо ми Иван не спрял да търси брат си, но напразно. Викал името му ден и нощ, но нямало полза. Ни сред живите, ни сред мъртвите бил Бончо. Отчаял се той и не знаел нито какво да мисли, нито какво да прави оттам нататък. Ходел като сомнамбул и другите войници почнали да го избягват даже. Мислели, че от мъка си е загубил ума. А той наистина тъгувал за брат си и не знаел как ще се върне на село, след като помнел майчината заръка. Мръсен, въшлясъл и с брада до пояса, един ден се съзрял в огледалото на някаква унгарска къща, където трябвало да нощуват. Не приличал на себе си. Сякаш някой за кратко време му изпил живеца и пред него стоял чужд на тоя свят човек. Свалил си шапката дядо ми Иван, прекръстил се пред собствения си лик и тръгнал. Отдалечил се от селото и стигнал до някакъв бряг, където над водата се носела мъгла на талази. Не можал да разбере река ли е това или езеро. Приседнал на земята, изул си навоя и развил партенката на десния си крак. Заредил пушката, изправил се и наместил палеца на крака си върху спусъка. Преди да напусне живота обаче, се провикнал за последно:
- Бо-ончо-о-о-о-о! Брате-е-е-е! Идвам при тебе-е-е-е!
Било судено и страшно сред тази мъгла, когато да слуха му стигнал измъчен вик:
- Иване-е-е-е-е! Ти ли си братко-о-о-о-о?
Дядо ми се сковал от ужас. Помислил, че вече е умрял и затова чува гласа на брат си. Повторно извикал и повторно чул гласа. Откъм фронта където били немците, Бончо пълзял с последни сили към нашите позиции. Станало чудо! А всъщност работата била проста. При битката в която се изгубил, Бончо паднал в плен и в нощта в която дядо ми Иван решил да се самоубие, избягал и едва се добрал до мястото където се срещнали. Така и двамата се завърнали живи и здрави от война, и благодарение именно на това чудо се появил баща ми, а после и аз. Сега да кажете нещо против чудесата?
Камен я гледаше прехласнат и дори не усещаше как е настръхнала кожата му от вълнение.
- При това – продължи тя – в един и същ момент, посред нощ да се срещнат двама братя, на едно място някъде в чужбина, ако това не е чудо, здраве му кажи!
- Да, да! – промълви той – Права сте май! Не искам да споря, но според мен, едно нещо е причина и за срещата, и за цялото това чудо.
- Какво? – потопи го в топлите си очи жената.
- Любовта, Таня! Безмерната братска обич, която ги е теглела един към друг! Или не сте съгласна?
Тя наведе глава и отметна с ръка косата си. Помълча малко а после тихо каза:
- Аз и това съм наследила от рода си! Силно да обичам и когато отсреща няма никой, да си тръгвам. Затова сега съм разведена. Извинете за откровението!
- Моля! Няма за какво. – с глух глас отвърна Камен – И като сме почнали, предполагам откровение за откровение! Съгласна ли сте?
- Защо не? – усмихна се тъжно тя.
- Аз също съм сам и кой знае защо, точно тази вечер за пръв път повярвах, че наистина може да има чудеса. Това, че ви срещнах, за мен едно малко чудо!
Тя все така мълчаливо се усмихваше. Той продължи:
- Не знам от колко време не съм предлагал нещо наистина сериозно на жена, но сега искам да го направя за вас!
- И какво е то?
- Утре, в други ден, или когато кажете, да идем двамата в онова забутано добруджанско село, където е живял родът ви преди! Съгласна ли сте?
- Защо? – погледът и го привличаше в някакви тайнствени дълбини, от които не му излизаше.
- Да се убедим, дали не продължават да се случват чудеса!
- А защо да чакаме до утре? – бавно се надигна жената – Тук ли ви е колата?
- Да! – като хипнотизиран стана и той.
- Да тръгваме тогава! Животът е толкова кратък! Понякога и едно чудо стига!