автор: krasavitsa

На Сократ


Гласът беше много приятен. Телефонът ми иззвъня точно когато минавах през парка, по онова време един от любимите ми маршрути. Вековни дървета и вече много смешно изглеждащи стари статуи в старите неработещи фонтани. Детска глъчка, шарено влакче и олющена пързалка, беловласи пенсионери по пейките.
За първи път се бях съгласила да давам частни уроци. Не бях преподавала, но си казах, че все някога трябва да опитам, все някога има първи път, защо да не е този? Очаквах обаче да ми се обади мъжки глас, а се обади женски. Говореше без излишни любезности, стегнато и делово. Мъжът й останал без работа. Понеже не бил свикнал да безделничи, решил да оползотвори този период и да учи език. Преди заемал доста висок пост. Бил потиснат в момента, дори не искал да излиза навън. Живеели в къща извън града. Ако не е неудобно, да настоявам уроците да се провеждат при мен, за да започне да излиза. Никога не е учил английски, съвсем начинаещ е.
- Цената не е проблем, нали разбирате? Той ще Ви се обади, за да се уточните. След няколко часа се обади и той - насилено бодър глас, леко заекване. Уговорихме първата среща.
Беше лято и реших да го приемам в градината. Асмата вече се раззелени, масата е на сянка. Една минута преди определения час на улицата отвън закова огромен черен джип с тъмни стъкла. Съседите сигурно зяпаха любопитно, такова чудо пред нашия дом не беше виждано досега.
Мъжът, който слезе от колата, изглеждаше малко над четиридесетгодишен, рус, строен и с лека походка. Блестеше като картинка от стилно модно списание - скъп ленен костюм, маркова риза и обувки. Дори нямах достатъчно познания, за да определя степента на лукса. Представих си го в първокласен ресторант-градина, обграден от пискливия кикот на елитни красавици, надпреварващи се за благоразположението му. Красив манекен на скъпи марки и празноглав бонвиван, сигурно нищо повече.
Запознаваме се и сядаме.
- Малко съм изнервен и заеквам, но ще се оправя - са първите му думи.
- Случва се - казвам.
Разказвам му за себе си и бързам да си призная, че нямам никакъв опит. Надявам се да се откаже, никак не си падам по такива хора. По-престижно ще е да отиде при някоя известна преподавателка. Не го питам къде и какво е работил, но той ми казва сам името на голяма и мощна компания. Пуши припряно и някак гневно. Колата и шофьорът все още били служебни. Поглеждам – около джипа на улицата се разтъпква тип с много характерен вид – ниско подстриган, черно кожено яке, тъмни очила и дебел врат. Отправям въпросителен поглед, но той казва кратко ‘там, там ще стои’. Това ме смущава и възмущава едновременно.
След още няколко реплики за взаимно опознаване неочаквано казва: - Преди години работех в шесто управление на държавна сигурност - погледът му е изпитателен и втренчен, за да не пропусне и най-малкото ми трепване. Защо са тези откровения? За мен шесто е някъде много назад в историята, дори не си спомням точно с какво са се занимавали. Бързо извиквам на помощ всичко, което знам от романите, и казвам:
- Хм, в такъв случай... предполагам, че паметта Ви е тренирана професионално?
- Да, така е - и двамата се засмиваме. Минахме благополучно през неудобен за него момент. Защо ли му помогнах? Е, все пак е въпрос на възпитание. А и беше предизвикателно откровен, а аз обичам предизвикателствата. - Нямам нужда да се уча да говоря, сигурен съм, че винаги ще имам преводач на разположение. Трябва ми най-вече да мога да ползвам специализирана литература.
- За толкова специфично обучение няма учебници – казвам. Областта е тясно професионална, ще трябва да създам уникален учебник за еднолична и най-вероятно еднократна употреба. Като за престолонаследник – тук го поглеждам с насмешка, но той не трепва. Нещо в този човек непрекъснато ме предизвиква. - Това е доста бутиково обучение, затова цената ми ще е висока. - Няма проблеми – казва, а погледът му е насмешлив, явно няма намерение да се откаже.
Добре. Добре. Дръж се тогава, ченге, ще ти разкажа играта.
Обяснявам му, че според мен ученето на чужд език е игра на война със самия себе си. Разказвам му за стратегиите и тактиките, които съм си прилагала сама, когато съм учила чужди езици. И че смятам да му ги приложа.
- Съветвам Ви да се раздвоите, единият – големият, ще манипулира малкия – ученика – казвам предизвикателно. - Ако станем двама срещу един, ще успеем.
Смее се и не възразява. Иска ускорено изучаване - три пъти седмично по два академични часа наведнъж, десет минути кофибрейк по средата. Ха-ха, какво си мисли тоя, да не е на петнайсет?
- Само кафето, ако може, без кофеин.
- Няма проблеми.
Засега се разбрахме, ще видим по-нататък.

*
Ставам учителка, като се готвя за всеки час като амбициозна ученичка. И наистина съм амбицирана, много ми се иска да му натрия фасона.
За начало сглобявам лесни думи в малки смешни изречения. В детския период на езика двамата се хилим като хлапаци над: ‘Извади си мозъка от джоба, моля! Там ли е? Добре, подай ми го сега. Този пепелник е много вкусен, целуни го! Ти си беден, а аз съм богат, но глупав. Жена ми има любовник, харесвам го.’ И още куп подобни щуротии, които измислям непрекъснато.
Постепенно ставаме сериозни, но понякога той най-неочаквано избухва в смях. Не можел да се познае, големият шеф в ролята на ученик? Смея се и аз, и за мен ролята на учителка е нова. Напомням му, че той всъщност не е един, двама са, и аз уча ученика, а не шефа. Приели сме играта и ще я играем, нали? Много е усърден и това ме учудва, никак не ми се вързва с манекенския му витринен вид. Поглъща огромни количества информация и само за месец напредва толкова много, че можем да започнем със специализираните текстове. След всеки час го питам дали следващият път да намаля новия материал, а той ме поглежда иронично и отговаря, че може да поеме още. Часовете са наситени до последната секунда, а темпото ни е бясно. Дори за мен е натоварващо, затова понякога правя две-триминутни отклонения на различни теми, уж случайно съм направила някаква асоциация. По тънката му усмивка разбирам, че го оценява, защото сам не би поискал почивка. Вътрешно е напрегнат като пружина, но вече не заеква.

*
Обучението е единственият случай, когато плащаш не за да поръчваш музиката, а за да играеш по свирката.
Признал е първенството ми и ми е обещал подчинението си, а аз съм обещала, че ще го заведа до целта. Активна съм и дори агресивна по мъжки, а той е по женски послушен и изпълнява всичките ми желания. Доверчиво ми позволява да влизам в мозъка му, да го опознавам и да го водя през всички интелектуални удоволствия, които носи ученето на език.
Разигравам го с хъс и както ми падне. Блъфирам, приспивам го с лесни въпроси, поставям му клопки, а той с демонстративна небрежност се измъква успешно. След силен удар му пускам топката много леко, но на него му трябва само секунда, за да схване хитрината ми - и се справя пак, като ми отправя леката си самоуверена усмивка на харесван от жените мъж. Уж разсеяно дриблирам и после изненадващо шутирам, но той е нащрек и посреща удара успешно.
Косата му проблясва в златно под трептящите сенки на листата. С нищо не показва, че се затруднява, а постиженията му са изключителни. Свръхорганизиран ум, феноменална памет и мисъл-светкавица. Непрекъснато подлагам на изпитания логиката му, асоциациите. Няма грешка. Не го хваля, само устните ми потрепват, защото след всеки негов отговор едва се сдържам да не изкрещя: йе-е-е! Отличник. Неистов, безкомпромисен отличник... Започвам да съжалявам, че нямаме зрители. Такава игра си струва да се наблюдава, жалко е да си остане само между нас. Ако можеше да се материализира, би била великолепен спектакъл.
Невероятен е, изпълненията му са блестящи, но режисьорът съм аз. Всеки път идва при мен с един мозък, а си тръгва с друг, защото аз съм била там. Тръпката, че разполагам с този висококачествен материал ми харесва, но ме и плаши. Започвам да бия отбой и търся начини да си отнема сама от властта, намирам поводи да си призная колко много неща не знам. Той се подсмихва съзаклятнически и казва само – разбирам, всичко е наред, не се безпокой. Хармонията между мозъците ни е неописуема.
Сократе, едва сега започнах да те разбирам.

*
И тогава дойде денят, в който ми каза, че днес бил в по-особено настроение и би искал да отложим за малко началото на урока. Да сме си поговорели най-напред, просто ей-така. Не си спомням как точно започна и за какво точно говорехме, когато осъзнах, че днес ученикът го няма, беше дошъл само другият. Но не като голям шеф, а като приятел при приятел.
Беше стаил много неща вътре в себе си и имаше нужда да ги сподели с някого. Това бяха съмненията и лутанията на един умен и добър човек, допускал грешки и поправил повечето от тях, но въпреки това те все още го смущаваха. Беше избрал мен, затова разтворих ума и душата си и го изслушах. Преминахме из тъмите му - за него – смущаващи спомени, а за мен – открития. Неясните зли сенки на миналото му се навъртаха наоколо, а аз ги разгонвах, доколкото можех.
Когато се опомнихме, времето му беше изтекло отдавна. Без да ме погледне, остави банкнотата на масата и си тръгна бързо.
Тази банкнота възстановяваше статуквото – никакво приятелство, въпреки този ден си оставахме учителка и ученик.
Съгласих се.

*
Трети месец вече текат игрите, лятото е към края си, но все още пищно и сочно. От лозницата над нас се точат зелени масури, наоколо пчелички, пеперудки, а ние се стрелкаме косо и краят на битката не се вижда. Той както винаги е изтънчено елегантен, а аз го посрещам демонстративно облечена в едни и същи развлечени домашни дрехи. Финтове за заблуда на противника. Тогава се появява една много основателна причина да проведем следващия час у тях, щял да изпрати шофьора да ме вземе. Няма как, приемам и ще трябва да се облека за излизане.
В деня на урока колата пристига двадесет минути по-рано. Шофьорът не звъни, чака, докато дойде точно уреченият час. Съседите вече не зяпат толкова, свикнаха с черния джип.
Тръгваме. Мълчим, не си казваме нищо повече след поздрава. Вече сме извън града, когато той рязко дава газ, настига колата пред нас и се залепва на двадесет сантиметра разстояние от нея. Дори не успявам да се изплаша. След около минута бавно обръщам глава към него, той не ме поглежда, а лицето му е безизразно. Онзи отпред опитва да се отлепи, но разстоянието между колите нито за миг не се променя. Двадесет, ни повече, ни по-малко. Имам чувството, че мощен магнит свързва двете коли, но ги и разделя. Предният настига кола и му се налага да намали, при което усещам паниката му. Пак двадесет сантиметра, с дяволска точност изчисляваше всяка промяна в скоростта – и на предния, и своята. Решавам, че ще е неучтиво да не забележа какво прави.
- Защо тормозиш човека? - питам.
- Знаеш ли кой те вози? - отговаря.
- Не, но ако бях на мястото на онзи, досега да съм ударила спирачки – казвам. Мълчи. Погледът ми се спира на ръцете му върху волана. Малки са за мъж, дори изглеждат по женски пухкави.
Много неща не са такива, каквито изглеждат.
Пристигаме. Къщата не е голяма. Естествено, много луксозна. Моят манекен ни посреща на двора, сега той е в домашни дрехи. Погледът му се спира на краката ми, когато слизам от джипа. Усмихваме се. И двамата знаем, че макар и хубави, краката нямат значение. Улавям погледите, които си разменят с шофьора. Ясно, била съм на изпит и съм го издържала.
Запознавам се с жена му, красива и скъпо облечена. Три коли – на жена му, негова, и мини-джип по поръчка. Жена му работи, но за удоволствие, не от нужда. Синовете, гимназисти, пътуват до града както всички останали – с автобуса. Като че ли е решил да разбие на пух и прах всичките ми представи за новите богаташи. Но не, нищо не беше специално подготвено за мен, просто това си бяха те. Класа във всичко...
Всички излизат, оставаме сами. Затруднява се с кафеварката, за първи път му е, кафето приготвяла рано сутрин жената, която чисти. Но се справя.
В края на часа ми съобщава, че е получил предложение за работа, ще започне веднага, така че не знае кога би могъл да отдели време за следващия урок. Ще ми се обади, когато може.

*
Минава около месец, докато се обади. Много искал да продължим уроците, но бил претрупан с работа, навлизал в новите си задължения, нали разбирам. Разбирам.
След още около месец се обажда пак, вървял по улицата и поради невъобразимия шум едва чувам думите му:
- ... помня те... но нямам време.
И аз те помня, прекалено вълнуваща беше играта. И бяхме страхотни играчи.

*
Не давам частни уроци, разглезена съм от първия си ученик. Нека си остане единствен. Сигурна съм, че и аз съм единствена за него.
Вече харесвам красивите руси манекени във витрините.
Пак те поздравявам, Сократе.