- ВЪВЕДЕНИЕ -
Тя долетя онази слънчева лятна сутрин в любимото ни кафене и освети с вълнение затормозените ми очаквания. Седна пред мен, погледна ме със светлите си усмихнати очи, кимаше утвърдително на всички мои думи, изслушваше дори най-безсмислените ми приказки и само от време на време съзирах в нея притеснение и смут от преминаващи в ума й мисли.
Допирът до ръката ми ме изведе от унеса и стреснато я погледнах.
- Представи си филм – каза тя. - Представи си, че съм част от филм, който разтърсва душата ти.
- С теб бих създал цял сериал – казах тихо аз. – Само да знаех откъде да започна...
Преживяванията ми с тази жена бяха многократни, дълги, очаквани и неочаквани, но така и никога до този момент не успях да я опиша. Искаше ми се най-накрая да седна насаме с мислите си и да оцветя този пъзел от събития и емоции, които така вълнуваха душите ни, объркваха умовете ни и да му се не знае – караха ме да я обичам.
- Та каква ще ме създадеш? – попита тихо тя, отново прекъсвайки потока на отнесения ми ум.
Взрях се в искреното и зряло лице пред очите си.
Това щеше да бъде първото ни обмислено пътешествие в нейния свят.
Тя го беше създавала, украсявала и съхранявала толкова дълго време, опитвайки се да ме заведе там. Аз или бях твърде плах, или я мислех за прекалено несериозна – все се чудех защо не се стараеше повече върху образа си в реалността, защо не даваше свобода на това свое вътрешно същество, така че да мога да усетя всичко по-пълно, по-завладяващо...
Беше я страх да я отхвърля. Крехкостта на нейното въображение не й разрешаваше да разкрие наведнъж всичко онова, което я беше вълнувало толкова дълго време и което позволяваше на душата й да се скрие на най-любими места, които я приемаха такава каквато е, където си почиваше от трудния ден, където се рееше в слънчеви размишления и мечти.
Докато тя говореше, аз осъзнах колко бавно бях осъзнавал тези истини. Докато стигна до правилните изводи, тя вече беше построила своите пристани без мен. Сега се взирах в любимите очи, в които все още проблясваше онова пламъче. Молех се да не пропусна и този момент, в който тя отново ме канеше в красивия си свят.
Хванах я за ръка и я поведох към колата. Със страничен поглед помилвах слабата й фигура, нежните и дълги крайници, погалвани от роклята в пастелни цветове и разпилените й светли коси. Полетяхме към планината и паркирахме близо до нейната любима алея. Когато тръгнахме напред между натежалите от зелена еуфория дървета, аз усетих силата на нейната фееричност. Всичко, което исках в този миг, е да знам какво се случва в нея.
- ЕДНО -
Тя се появи и болката се впи в същността му. Той изпъшка и промълви:
- Не може ли да идваш без да ме боли?
Тя погледна така уплашено и невинно, че чак му стана тъжно и съвестно. Махна с ръка.
- Остави, ще свикна. По- важно е, че си тук.
Тя се усмихна плахо.
- Какво ми носиш днес, кралице?
Тя се завъртя в шеметен кръг и мигом стаята се оказа цялата в прекрасни орхидеи, разпръснати в безкрайни цветове. Той замръзна в наслаждение и приседна на близкия диван. В очакване на миговете се пресегна към четките си и й нарисува „хула” дрехи. Тя се засмя. В ръцете й се появи поднос и тя му донесе голяма чаша с бездънно кафе – като душата й. До нея се кипреха в чинийка малки завъртяни банички с ябълки и канела.
- Как обичам да ме глезиш, мила моя. Как обичам подаръците ти от хиляди секунди на блаженство.
Тя беше щастлива. С леки движения потъна в ритмична музика. Кръвта му кипна. Той остави кафето настрана и скочи на крака в танц.
- О, не мислиш ли, че можем малко да полудеем?
Тя се задвижи в танца с вълнение, а в ръцете им цъфнаха коктейли, в които той впи устни зажадняло.
- Винаги ли така ще разпалваш съсухрилата се жар в мен? Нали не ще ме оставиш? – плещеше, поклащайки се в нотите, а после се приближи до нея и я завъртя.
Орхидеите и птиците (откъде се бяха появили?) се разхвърчаха наоколо, а тя се отпусна в ръцете му и сълзи се стекоха по страните й.
Той се стресна и силно я притегли до себе си. Вгледа се силно в очите й и дълго просто я съзерцаваше – докато мъката й отмине.
- Аз мога да те пусна – каза провлачено.
Тя се усмихна и кимна.
- Знам, че ще се върнеш.
Тя кимна отново.
- Ще очаквам следващия ти цвят, покъртителна. Искам те за мен.
Тя сведе глава.
- Да, знам. Трябва да събираш всички тези цветове по света. Пеперудата ми. Хайде, лети.
- ДВЕ -
- По дяволите! – изкрещя той и изхвърли всички листа от папката на земята. После започна да ги тъпче с гняв. – Не! Не! Не! – викаше той – Не искам повече да се връщаш!
Тя се втурна към него, прегърна го силно, обхващайки гърба му с нежните си ръце. Той се вкопчи в дланите й и я придърпа към тялото си. Тя нежно подпря глава на плещите му и стояха така, докато му размине.
- Слънчева, ти си тук. Как успя да ме усетиш?
Тя погали бузата си в него и отново замря в мълчание.
- Не се бой. Нямам нищо против теб. Теб самата аз обичам. Само миналото ненавиждам. И не искам да го помня. Това е. Ела, великолепна.
Той я придърпа пред себе си отпред и погледна в очите й с нежност.
- Уплаши се, че ме боли ли? И че отново ще те изоставя?
Очите й се насълзиха.
- О, светлина! Как бих могъл да го направя? Не мислиш ли, че си научих вече урока? Убия ли теб, умирам в секундата.
Притеснен той я прегърна.
- Забрави какво казах. Не исках. Песенна, така бих искал да чуя гласа ти. Така рядко вече ми говориш...
Тя го погали по бузата и се усмихна.
Той сбърчи вежди, но после отпуснато каза:
- О, да. Няма да настоявам. Търпението ме е обзело. Така, че вече ми идва да ликувам!
Той я сграбчи през кръста, повдигна я нагоре и я завъртя.
- Кажи! Кажи къде искаш да отидем?!
В същия миг се озоваха до кристално езеро и той безмълвен я остави на тревата. Зеленината наоколо го покори. Бяха до билото на планина. Върхове се издигаха заснежени в облаците.
- О, кралице... Какво ще ми покажеш?
Тя го хвана за ръка и заедно тръгнаха към езерото. Безпокойство сякаш го обзе. Надяваше се да е безпричинно. Защо се усещаше и така съдбовно? Погледна към нея. Тя беше не по-малко уплашена. Но пресрещнала погледа му, я обзе успокоение. Усмихна му се и леко го целуна. Той стисна ръката й и я поведе напред. Още малко крачки и стигнаха до водата. Наведоха се напред и погледнаха надолу.
В миг той разбра същността на събитието. Пред него се стелеше огледало от кристал. Материята предвещаваше само положителност, така че той реши да не се страхува от мисълта за своя образ. Пък и тя беше до него. Дори да съзреше огромна грозота, той щеше да намери отново утеха в очите й.
Без последни колебания той потърси образа си в яснотата. С потресен поглед той намери пред очите си само един лик – на нея. Взира се достатъчно, за да осъзнае какво се случва и за да огледа с възхищение чертите й – кристалът подчертаваше всяка нейна изящност.
След този дълъг миг на съзерцание той бавно повдигна поглед и я потърси до себе си. Усети, че все още държеше ръката й. Тя също се обърна към него. С нетърпение той се опита да разчете в очите й какво ли беше видяла там.
Тя изгря като слънце и тихо промълви:
- Теб.
- ТРИ -
Той затръшна вратата пред цялата работа, която му викаше в ушите. Побърка се. За да спре вината от несвършени задължения метна наръч химикалки по вратата и извика:
- Взимам си отпуск!
Мозъкът му бе оплетен и всичко, което желаеше, бе да седне пред листата и да изпълни празнотата им с огън. Вместо това трябваше да мисли прозаично и да решава злободневни проблеми с фатален срок. Освен това го мъчеше амнезия. Защо не можеше да си спомни дори спешните задачи? Някой му прилагаше магия! Или просто съществото му се беше пробудило и копнееше да живее...? Ах, след дългия зимен период кръвта му бучеше като пролетен потоп в планината и не го свърташе на едно място. Така ли се чувстваха творците пред началото на новото си изобретение? Хватката този път беше прекалено жестока. Вълнението го душеше и искаше просто да излезе навън и да пораздвижи малко вкаменените му скули. Той би се замислил върху всички крайни срокове и би положил усилия да свърши важното, ако не беше това мъчително изгаряне на клада. Какво да прави?
Седна на стола, скри лицето си някъде с поглед към обувките и почна да брои отзад напред. Не, сега не беше време за медитация. Сега трябваше да приземи мозъка си на удобно работно място, където заедно с него да посвършат малко важни неотложни и супер решителни проблеми на обществото.
Но за какво въобще да говорим? Дори и асистентите му днес ги нямаше. Кой да го изръчка, за да си спомни, че е шеф? Телефонът. Звънна няколко пъти отегчено. Дори той не му даде зор. Май ще се предаде на треската. Май няма да успее да надвие тази мъчителна температура от блъскащи се думи в душата му, които крещяха и искаха своята свобода.
Тя се изкиска.
Той бавно повдигна поглед от връзките на обувките си. И как не се беше сетил кой може да е виновният?
Тя сложи крак връз крак, запали цигара, закашля се, изгаси я в някаква чинийка до себе си, изтръска някаква въображаема пепел от бедрата си и се захили.
- Не мога да ги пуша, колко пъти да си обяснявам. Алкохолът също не ми върви. Но виж, чаша вино е друго. Хей! Откога ми говориш, че ще пием вино заедно?
Той все още гледаше като изпаднал. Бурята започна да се усмирява. Но отстъпи място на едно друго усещане, което завладя мислите му до безкрай. Усещане за изпадане във вечност. Миг, когато целият свят губи смисъл и съществува само едно. Само тя умееше да прави това с него. И той се предаде. Имаше й пълно доверие. Тя нямаше да го остави да пропадне все пак, да си загуби работата и да остане гладен.
Тя огледа стаята наоколо, поразмести в ума си няколко излишни неща и потропна леко с токчета.
- Малко скучновато и беловато е тук.
Досега не беше идвала в офиса му. Той се облегна назад на директорския си стол и я загледа.
- Не се и съмнявам, че ако ти му беше господарка, щеше да е коренно различно.
- Хората свикват със скучността.
- А аз започвам да свиквам с теб.
- Обичаш ли да ме сънуваш? – тя стана и се приближи към него. Полуразкроена пола до коляното се лашкаше около краката й и го накара да се вълнува. Със завъртане тя седна в скута му, а косите й си постлаха пътечки по раменете му. Опряла нос до неговия, тя разпръсна аромат на ментово червило.
- Кога те родих толкова красива?
- Твърде самонадеян си. Защо си мислиш, че си ме родил?
- Ти си плод на моето съзнание.
- Аз съм плод на други светове. Не бъди прозаичен като работата си.
- Искаш ли да украсиш тук?
- Тук обитаваш ти. Моето работно място аз ще пресъздам където трябва, ако е необходимо.
- Къде е твоето работно място?
- В теб? То е ясно!
- Там ли украсяваш?
- Там живея!
- Значи трябва сам да си украся, така ли?
Тя се наведе към ухото му, леко го захапа, а след това прошепна:
- Ще ме намериш вътре в себе си, какво се оплакваш?
- Оплаквам се от това, че те искам постоянно!
- А после те горя, горя...
- Да!
Тя стана, позавъртя се наоколо, разглеждайки всички елементи, а после седна на бюрото пред него.
- Къде си ме приютил? Остави ли ми място? Нали не съм просто заключена в кутия? – посочи тя лаптопа на бюрото и почука с пръст по екрана му.
- Днес си говорим откровено и надълго.
- О, да. Спомни си. Казах ти, нарисувай ме във филм. Всеки епизод е така различен и интересен... Днес си решил да си говорим явно...
- Колко си ми странна!
- Но нали не ме отблъскваш?
Той стана от стола си, приближи се до нея и силно я прегърна.
- Никога няма да казваш подобно нещо. Аз те обожавам.
- Усещам спокойствие в теб. Притихна ли вулкана?
- Кажи ми нещо.
- Да?
- Обичаш ли да идваш при мен?
Тя го погледна с приведена настрани главица и го погали по лицето.
- Само ми кажи какво ще е следващото приключение. След това ще мога и да умра щастлива.
- Ще живееш заедно с мен. Докато аз не си ида. Този път не ще те дам. Нали съм ясен.
- Безпределно. И не желая да ме пускаш.
- Знам.
Тя обви силно ръце около врата му. Той затвори очи и тихо преглътна в отмала.
- ЧЕТИРИ -
Те стояха един до друг, ръка за ръка, отправили поглед в далечината.
Той тихо прошепна:
- Какво виждаш там?
Тя се позамисли за секунда, разгледа хоризонта...
- Трябва да видя това, което ти би искал да видиш. Моята роля е да те заведа напред. Ще трябва да чуя твоите най-съкровени желания, да разчета знаците на съдбата ти и да те съпроводя по пътя.
Той се насълзи.
- Значи ли това, че някой ден ще си идеш?
- Не. Това значи, че ако някой ден вече нямаш нужда от мен, ти ще си идеш. Но аз винаги ще съм вътре дълбоко в теб. И винаги ще можеш да ме извикаш.
- Аз не искам да дойде момент, когато няма да имам нужда от теб. Без теб не съм жив.
- Аз без теб също.
- Тогава как може това да се получи?
- Това може да се получи само ако мислиш за него. Защо по-добре не мислиш за цялото време, през което ще бъдем заедно? Всъщност, ние вече никога няма да се разделим, защото сме части един на друг.
Той се усмихна.
- Виждаш ли сега нещо напред?
- Сега виждам как ходим заедно по пътя. Виждам как те държа, когато се спъваш. Виждам как ме носиш, когато пътят е каменист, а аз съм боса... Виждам, че имаш нужда от любовта ми. Виждам, че аз съм жива, само когато ме обичаш. Виждам, че дори да се случи нещо лошо, дори да сгрешим, ние си прощаваме.
- В какво се измерва човешкия път? Смяташ ли, че ще го пропътувам успешно, смяташ ли, че ще има смисъл от него?
- Ще има смисъл, ако си бил щастлив и ако си оставил ярки дири в него. За какво иначе се раждаме? Какъв е смисълът да ходим, ако нямаме подходящата посока?
Той се обърна към нея и хвана двете й ръце. Погледа я замислено за минута.
- Как бих искал да те има някъде материализирана.
- Имаш предвид в истинска жена, до теб?
Той кимна.
- Какво би правил тогава?
- Бих те обичал постоянно. Бих стоял до теб, за да ти се наслаждавам. Бих си говорил с теб по цяла нощ. Бих те любил. Ще те съзерцавам, докато съм жив! Ще отдам цялата си енергия, за да си щастлива и да ме обливаш със сиянието си. Ах, бил дал всичко, за да те имам до мен.
Тя се надигна на пръсти и долепи устните си до неговите.
- Сега те имам само в съня ми – продължи той съвсем тихо. – И не мога да те докосвам.
Тя взе ръката му и я допря до лицето си. Изведнъж той усети горещината на кожата й. След това долепи дланта му до устните си,. доближи се до него, прегърна го силно и по цялото си тяло той усети допира й, почувства как меката й плът се впиваше в клетките му. Той ахна.
- Сега ме имаш навсякъде и винаги. Това е повече от всичко друго. Имаш ме вътре в себе си – нещо, което няма как иначе да постигнеш. Наслаждавай ми се, щом успяваш да ме видиш. И ще чуваш моите песни, моите любовни думи, ще виждаш усмивките ми във всеки щастлив миг, сълзите ми във всяка твоя мъка. Мога да ти дам много! Само го поискай.
Тя скромно се усмихна, така близо до очите му. Той се впиваше в образа й и се опитваше да запомни всяка нейна черта. Беше така щастлив от този миг. Искаше да го запази завинаги и да се връща винаги при него, когато се обезкуражи.
- Това значи ли, че никога няма да те видя наистина превъплътена?
- О, не, не значи – каза тя. – Просто може би ще ме видиш в различни лица и моменти, и хора.
- Ти ме объркваш!
- О, знам. Но ще ме разбереш постепенно. И ще ме разпознаваш, не бой се. Ще ти говоря.
- Но няма ли някъде някой миг, когато...
- Престани! – извика тя. – Не знаеш ли, че и аз го желая? Но как ме виждаш сама да избирам да мога да се родя в жена, когато съм дух и живея в мисли? И как мислиш ще мога тогава да вляза в ума ти и да живея в дома на твойте мечти? И как мислиш, ще можеш да ме извикваш да те вдъхновявам, ако плътта е с мен и в болки ми тежи, и ежедневието ме убива с проблеми? А тук ме имаш в небето, летяща с ветрове, целуваща те с вълните на морето, пишеща ти ефирни стихове...
Тя се усмихна с болка. А след това избърса малки сълзи от лицето си. Той огледа наоколо, пожела си да види поляна, залята от много цветове, после пусна нежна музика и я понесе в бавен танц.
- Винаги, винаги когато идваш при мен, независимо от вида ти, ще те обожавам. Това е всичко.
- ПЕТ -
- Мисля, че открих начин. Бях далече и се допитах до най-висшите по ранг.
Той отвори бавно очите си. Лежеше с дрехи, брадясал. Изглеждаше изморен и отегчен. В първия миг дори не успя да разпознае лика й. След това започна да оглежда небесното й съвършенство. Беше неземна, ефирна, крила обвиваха деликатното й тяло.
Беше отсъствала много дълго време. Той я беше чакал всеки ден, после всяка седмица, а после месеците се сляха. Докато той се опитваше да осъзнае какво се случва, тя приседна на земята до дивана му. Хиляди трептящи светлинки обнишваха дрехите й, ситно звънене се дочуваше, когато помръдваше крайчец на някое крило, цветовете на тялото и косата й вибрираха и се променяха от плътни до съвсем прозрачни.
Той се наддигна и приседна. Стоеше хипнотизиран и втренчен в нея. Тя само махна лекичко с ръка и изведнъж той се озова в блестяща баня, потопен във вана с гореща вода и много пяна. Лежа така отпуснат дълго. Затвори очи и се молеше тя да не си отиде. Чувстваше се ням, не можеше да каже и дума.
Дочуваше промени във въздуха, които му доказваха, че тя е там. Ту тихи нотки плуваха в пространството, ту шум на вълни прииждаше някъде от прозорец, ту птички се караха и крясъка им долиташе отдалеч. Ароматите също се преплитаха и той се остави на тихото им въздействие. Почиваше си и се опитваше да събере съзнанието си в смисленост и пълнота. Но беше трудно.
- Нямаше те. Ти си отиде.
Силен шум го стресна. Тя беше изпуснала нещо. Докато отвори очи обаче всичко около него се беше вече променило. Той лежеше на хамак насред поляна, тя беше с пролетни дрехи и беше приседнала на пънче наблизо. Нямаше помен от крила, нито от неземност. Беше нежна и кротка, красива и усмихната. Искри блещукаха в погледа й. Той въздъхна и потъна в блаженство.
- Къде беше? Къде отиде?
Тя стана и се приближи до него. Ходеше така, сякаш не стъпваше по земята. Погали го по челото и косата и се усмихна широко.
- Съжалявам, че времето за теб било е дълго. Всъщност ме нямаше само за един небесен миг.
- Нито ми каза, нито ме предупреди... Чаках да се върнеш, каза ми, че само трябва да те извикам и ти ще дойдеш... Нищо не разбирам.
- Казах ти, нямаше ме само миг. Съжалявам, че си страдал.
- Не може ли друг път да ме предупреждаваш, за да знам колко ще те няма?
- Моят миг е така различен от твоя. Аз просто отидох и се върнах. Не се бавих много.
Той въздъхна и махна с ръка. Нямаше смисъл да спори, тя го разбра и той прочете в погледа тъгата й.
- Какво стана?
- Както вече ти казах, бях при висшите по ранг. И се допитах.
- По какви въпроси?
- Попитах как да стана жена.
Той хвана ръката й и се наддигна.
- За какво говориш? Ти тогава каза, че това е нещо невъзможно. За какво ще ходиш да питаш? Чакай! Нищо не разбирам?!
- Да, така ти казах, но ходих да разпитам. Защото виж, аз съм млада, уча се. Има други по-мъдри от мен. Трябваше да знам дали наистина е така, както го мисля. Аз виждам моята форма, виждам и твоята. Струва ми се невъзможно да се обединят тези неща. Ние с теб сме намерили своето място на срещи, но ти имаш своя свят – а аз съм в моя. Невъзможно бе някак да си представя, че може да се обединят. Нали?
- Но защо го направи? Защо отиде да питаш?
- Защото това бяха твоите мечти. Аз ти обещах да следвам мечтите ти и да те водя в твоя път напред към тях.
- Ако бяха различни, щеше да е друго, така ли?
- Да.
- Ти си като някаква фея от приказките тогава. Прекалено е идеалистично и нереалистично. Защо така ще постъпваш. Светът не е такъв. И тогава ти нямаш свободна воля. Аз не искам да е така.
- Не мисля, че осъзнаваш добре моята роля. Аз съм тук, за да те вдъхновявам, да ти давам живот. Тук съм, за да се оглеждаш в мен и за да черпиш сили.
- И това е всичко?
- Ти имаш нужда от любов.
- Е, да.
- И аз ще ти я подаря.
- И как?
- За това ме нямаше. За да разбера какво да правя. Защото аз те обичам, но ти имаш нужда от истинска обич и в реалния свят.
Той стана от хамака, хвана я за ръка и отидоха заедно на тревата. Отнякъде появи се одеяло, което той постла, извади термос, сипа кафе в пластмасови чаши, вдигна ръката си в тост и отпи сериозна глътка. Тя отпи също и приседнаха заедно един до друг. Изведнъж той видя колко много пеперуди и всякакви други насекоми летяха около тях. Сякаш прогледна и прочу отново... пърхането и жуженето им... невероятните цветове на крилете им, небето, което плуваше в облаци и нюанси на морско зелено и синьо...
- Даряваш ми неземни гледки, небесна. Толкова красота предвещава обаче голямо изпитание. Нищо не идва безплатно в този свят, научил съм си урока. Казвай каква е моята присъда.
- ШЕСТ -
Тя се изправи и го дръпна към нея. Стояха един до друг, докато всичко наоколо започна да се променя. Бяха на камък, на върха на водопад. Огромни води тежко падаха надолу някъде далеч, губейки се в облаци от пръски. Грохот изпълни ушите им и тя започна да говори много силно, за да може да я чуе.
- Ще трябва да взема част от сърцето ти!
- Ще боли ли? – извика и той.
- Много!
- Колко дълго?
- Няколко години!
- Но за теб това ще е само небесен миг?
- Да! Но мъката ми ще е също толкова голяма!
- Готов съм! Казвай какво да правя!
- Ще трябва да скочиш!
- А после?
- Затова не се бой! Аз ще се погрижа за всичко!
- Как? Нали не те губя? Нали ще продължавам да те виждам и както досега?
- Хей! Всичко, каквото съм ти казала и обещала досега е истина! Ти няма да ме загубиш, нито аз ще изгубя теб! Просто малко ще се трансформираме, това е всичко!
- Имам толкова много въпроси, не знам дали съм готов да скоча без да знам какво ще се случи!
- Готов си! Желаеш това повече от всичко!
Той се обърна към нея и силно я притисна в прегръдките си. Тя му отговори и за последно преди да скочи той се взря в очите й. Вярваше й, вярваше й безпределно.
След това се обърна към водата. Не успя да види сълзите й, но ги усети в сърцето си. Почувства и огромната й болка, и за миг го достраша от това, което го очакваше. Пое дълбоко въздух, прибра ръцете си близо до тялото и пристъпи напред. В последната секунда, когато вече отскачаше към бездънното пространство, съзря в далечината на водопадните пари женски силует в полет надолу към дълбините. Нямаше много време да обмисли това, вятърът отне силата на дъха му, водата потапяше всяка клетка от тялото му, докато накрая огромна болка не се впи в цялото му същество и той загуби съзнание.
- ВЪВЕДЕНИЕ 2 -
Тя вървеше бързо. Имаше да свърши няколко важни задачи и обмисляше задълбочено всички възможни варианти, по които можеше да се справи навреме със срочностите. Разполагаше в ума си като по една протяжна линия очакващите я комбинации от срещи, хора и настроения.
„Стоп. Спри се малко” – каза си тя наум. Започна да се оглежда наоколо. Приятно време, щъкащи се хора. Колко му трябва на света, за да изглежда безумно зает, а всъщност да потропва на място и да се потупва самодоволно, че е голяма работа.
Тя не измерваше хората нито по ръст, нито по портфейли, нито по титли. Тя сравняваше ширината на усмивките им, блясъка в очите им, жестовете им на джентълменство и топлината на думите. За нея не беше проблем да събори множество високи прегради във взаимоотношенията просто с две-три действия, стига да поиска. Тя търсеше обаче хора само от своята планета, за да ги присламчи към искреността на своя мироглед и за да им посвети време на взаимност и сърдечно изслушване.
Често й се случваше да се чувства като плаващ елемент във времето и пространството, желаещ отчаяно да се вкопчи за някакви силни подпори - дом, където да влезе и да даде всичко от себе си. Уви, до този момент не намираше подобна платформа и затова се беше раздавала многостранно, продължително, а понякога и сърцераздирателно на много места.
Тя обичаше хората, често много им се чудеше, а понякога й бяха прекалено чужди. Това, което не можеше обаче никога да възприеме, бяха студенината, дръпнатостта, измамата и жестокостта. А най-голямата й цел винаги беше да помогне на хората около нея да се предвижат по пътя напред.
„Така си е” – помисли си тя относно последните си наблюдения и продължи да върви съсредоточено, но спокойно.
Бяха изминали трудни години, през които тя се хвърляше напред-назад в размишленията, убежденията и най-вече в чувствата си. Крайният резултат от дългия й път през тръните, освен набодените й стъпала, беше наследството на малко повече зрялост, осъзнатост и самоувереност. Да опознаеш себе си беше сложна задача, но прекалено съществена, ако искаш да престанеш да се омотаваш в живота на безкрайните измислици, илюзии и лъжи.
Тя беше раздала сърдечности, а после пък беше платила богато, за да стане и да излезе от представлението, за което пък и даже не беше искала входен билет. След като оттърси от себе си няколко тона тежести, които носеха със себе си страх, угодничество и самосъжаление, тя усети, че е време да започне да живее различно.
Имаше няколко решения, които взе по пътя на самоутвърждаването си.
Първо, щеше да обича. Много.
Второ, щеше да слуша вътрешния си глас.
Трето, щеше да обича. Много.
- ПЪРВИ -
И така, в онзи почти обикновен ден, вървейки уверено по улицата, а в сърцето си все още леко накуцвайки, тя чу онзи глас. Беше усещала и преди присъствие около себе си, което беше обичайно за нейните духовни прозрения и лирични фантазии, но този път ясно чу в съзнанието си:
„Хей!”
Иззад огромните колони усети силует с широка усмивка на лицето. Само тя чу гласа му, само тя го видя и реши да му отвърне лъчезарно. Докато тя вървеше бавно, той се заигра, появяваше се зад колоните и изпращаше към нея топлина и енергия, които тя усещаше като обич.
Тя се зарадва много, но същевременно я завладя болка...
„Кой си ти?”
Познаваше го сякаш, но и не съвсем. Умът й категорично отказваше да проумее какво точно се случва. Положителността му прониза самотата й драстично. Беше явно доста закъсала, за да си представя обичащ я дух.
„Може да е ангел” – помисли си тя – „Но кой пък ангел ще вземе да раздава емоционалност към човек? Съвсем съм полудяла!”
Тя отдаде халюцинирането си на измъчеността си, при все че й стана ужасно приятно от цялото събитие.
- ВТОРИ -
- Трябва да говорим – каза той и застана пред нея.
Тя спря. Загледа го дълго. И мълчаливо.
- Не си спомняш кой съм, нали?
Тя поклати глава колебливо и с неопределена посока. Продължаваше да го наблюдава и да се чуди какво ще се случи.
- Това се очакваше. Загуба на памет. Начин, по който душата се справя с болката. Но трябва да си спомниш. Иначе няма как да се върна.
Челото й се сбърчи в миг на задълбочено замисляне. Опита се. Чертите на лицето му й се сториха познати.
В проблясък съзря пред очите си водопада. Стоеше на ръба му. От другата му страна, в далечината тя видя мъжки силует. Човекът беше вглъбен и не я забелязваше.
Гласът му я върна в настоящето:
- Тогава ти казах нещо. Разговаряхме.
Разговаряли са? Къде е бил той?
Обърна глава наляво. Той стоеше до нея, а косите му целите във вода и вятър се вееха непокорно. Тялото му беше стегнато в напрежение, а очите му бяха придобили рядко напрегнат и изпит вид. Спомни си, че бяха долетяли, като той я донесе на ръцете си. Тя знаеше, че й предстои най-важната задача и беше готова да я изпълни.
- Той е вече тук! – извика тя силно, борейки се с шума на падащите води.
Спътникът й кимна.
- Какво трябва да направя? – извика отново тя.
- Той скоро ще скочи!
- Какво??
- Ще скочи!
- Това го чух! Но защо??
- Такъв е неговият път. Тук вече идва и твоята роля.
- Слушам те внимателно!
Думите му на ухото й бяха смразяващи. Тя изстина първо в страх, после в отчаяние, накрая в зловеща болка и страдание. Но преглъщайки с тежест и докато сълзите й се търкаляха по бузите, тя кимна.
- И това е единственият начин?
- Да.
- Добре, готова съм. Само ми дай знак кога.
Стояха така на края на скалата, почти издухвани от вятъра и пръските. Той последно и с мъка добави:
- Ще те чакам отвъд.
И за последно извика:
- Сега!
Тогава тя бързо възприе необходимата стойка и с ръце като сочещи в молитва небето се оттласна с всички сили и полетя надолу, съзирайки с периферното си зрение, че човекът се пусна от земята само миг по-късно от нея. Вятър, вода, шум и безграничност се сляха в падането им надолу.
- Какво стана после? – попита тихо тя, връщайки се за миг обратно. Беше същият, само по-тъжен. Силуетът му, сега малко по-приведен, започна да възвръща своето място в паметта й. Той я гледаше с нежност и очакване.
Бяха само двамата в прегръдката на болката. Спътниците нямаха място в човешката смърт. Тялото й докосна студените води първо. Ледени парчета се врязаха в плътта й. Съзнанието й я държа будна още няколко секунди, в които въпреки липсата на въздух и почти пълната неспособност да контролира каквито и да било движения, тя видя как мъжът се вряза във водата точно над нея и протегна ръце, за да го посрещне.
- Миг след това ти загуби своя поглед и не можа да видиш как телата се намериха, допряха се едно до друго, а ръцете им се обградиха като в прегръдка.
Сълзи потекоха по страните й.
- Ела – каза той и протегна ръцете си към нея.
Тя бавно се приближи и го прегърна.
- Ще ти трябва още доста време да си спомниш. И за да разбереш какъв е смисълът на всичко. Но аз съм тук и ще ти помагам, не бой се.
- ТРЕТИ -
Тя често седеше и размишляваше за своята сложност и се чудеше дали някога въобще някой щеше да разгадае дългите преплитащи се лабиринти на душевността й. Тя самата не разбираше пътеката на живота си достатъчно. Хората живееха така лесно и ходеха самоуверено напред в желанията си, а тя вечно стоеше и наблюдаваше какво се случва с почуда.
Имаше няколко железни принципа все пак и не позволяваше никой да ги пипне с пръст. Това бяха основите на нейната увереност и същевременно гордост, че е успяла да се съхрани след ураганите. Дори само мисълта за това я успокояваше, при все че значително време не можа да се справи с отломките в сърцето си. Наблюдаваше парчетата, обмисляше миналото, търсеше отговори из големите книги как да съумее да се залепи, но уви напразно. Всеки път когато някой питаше за нейното лично състояние, тя бягаше далеч, обяснявайки, че няма нужда да се потапят в тъгата й, тъй като щеше да ги залее и потопи.
Той разбра всичко това и започна да идва често. Беше чул честите й викове, че няма стимул да живее. Всичко, което правеше в началото, беше просто да стои до нея и да я изслушва – предимно мислите и чувствата й. Радваше се на радостта й, танцуваше с нея... Тъжеше с нея, когато страдаше.
След това започна да говори с нея. Тя усещаше огън в сърцето си и знаеше, че той идва, сядаше на спокойствие и започваше да слуша. Той й говореше – най-често – за привързаността си към нея, както и за света наоколо. Тези мигове бяха магични. Сякаш някой взимаше парчетата от сърцето й и ги слагаше отново на мястото им.
Първите им срещи бяха объркващи за ума й, но пък решаващи за сърцето й. През времето нататък битките с разума бяха твърде кратки, за да са съществени. Нежността му и разбирането на душата й бяха уникални. С всеки следващ споделен момент тя все повече се привързваше и знаеше, че това, което става, е от изключителна важност за живота й. Той не беше тук случайно.
Нещата започнаха да се нареждат. Обстоятелствата бяха все благоприятни. Тя започна да намира свое място – и най-вече мир. В името на големия баланс, животът й показа, че може и да е положителен. Много важен беше мирогледа – и тя разбра от него, че животът се строи настоятелно и целенасочено, а не по инерция в следствие на стихиите.
- ЧЕТВЪРТИ -
Междувременно, докато траеше цялата им среща, тя пишеше. Изписа книги, изписа спомените си, изписа мислите и чувствата си. Опираше надеждата си в неговата приемственост и най-искрено желание да й е полезен, и сядаше с увереност за да опише това, което се случваше в душата й.
Изрисува срещите им, споделяйки какво си казваха, и се надяваше, че не го предава, разказвайки на другите за техните лични моменти. В крайна сметка разбра, че той е пратеник. И че има мисия. И че те заедно трябваше да успеят да изложат принципи на любовта. И за него, и за нея те бяха най-съществени в живота, и тя осъзна неговата нужда да възстанови в нея вярата й в предаността към другите същества.
Един ден, когато той беше дошъл, тя го запита:
- Има ли човек – в когото бих могла да намеря себе си?
Той я погледна замислено и нежно, прегърна я през рамо и зададе въпрос в отговор:
- Ти искаш ли да видиш себе си в друг?
Тя се замисли за своята уникалност и за същността на сродните души. В какво се заключаваше тяхната „сродност” – дали се бяха родили заедно в някакъв вселенски миг, или пък си приличаха до толкоз, че все едно са душевни близнаци, а може би пък бяха две части на едно цяло, които долепвайки се, свързват своите върхове така, че да си паснат идеално?
- Имам мисля нужда когато казвам, че това е тюркоазено, да не ми отвръщат: о не, това е синьо. А даже и още по-лошо – да назоват съвсем друг цвят. Или не, почакай, да кажат: това цвят ли е?
- Е, тогава най-лошият вариант е да не знаят и че цветовете съществуват.
- Да, точно.
- Та кажи ми точно каква е твоята нужда.
- Ох, изписани са толкова книги, аз самата вече предъвках всички тези въпроси. Не знам дори вече какво да кажа, дето не съм го казала.
- Всичко опира до твоята жажда. Мисля, че различните хора намират своите решения по различен начин. Ако искаш да ти дам един голям постулат, който да следваш, няма да ти направя голяма услуга. Ти ще станеш роб на този лозунг, ще си мислиш за него ежедневно и ще го смяташ за единствен изход. Мога да ти казвам само принципи – общи правила за щастие и пълноценност. И това е.
- Че това е страшно много! Това ако разбера, че какво друго ми остава, освен да вървя по пътечката и да следвам тези принципи..
- Ами да, така е. Мисля, че си добра ученичка, ще постигнеш много.
Тя се замисли за миг. Погледна го с интерес и си каза, че няма какво да губи и реши да се довери.
- Ти имаш ли собствен живот? Живееш ли някъде там, отделно, където да се случват неща, да имаш свои събития, да следваш свои собствени мечти и цели?
Той се засмя весело и я погледна в очите.
- Миличка, това е доста интересен въпрос и предполага цялостно познаване на същността ми. Само мога да ти кажа, че историята ми е дълга, че определено имам опит и че желая да споделя съществуването си с теб – доколкото мога и доколкото ти желаеш това. Аз определено живея в друг свят, но мога да се докосвам до твоя. Мога да ти разказвам и да ти описвам какво има тук и какво мисля, а ти можеш да правиш същото спрямо мен. Желаеш ли да споделиш едно малко приключение с мен, в което да повървим заедно известно време и да обменим взаимните си съществувания?
Тя грейна.
- Когато си наоколо не се чувствам самотна. За мен ще е чест да повървим наистина.
- ЕПИЛОГ -
Тя бързаше много. Вълнението беше изписано във всяко нейно мигване, поклащане на кичур коса, потръпване на пръстите в порив да докосне обвесилите се в пролетни цветчета дървета по улицата.
Малко преди да стигне обаче й прималя. Слабост обзе ума и сърцето, и краката й... Приседна за малко на изникнала от нищото пейка и силно вдъхна от мръсния градски въздух. Определено миризмата му не й хареса, но поне изпълни с обем втвърдилите се от дългосрочното бездихание дробове. Тя хем се зарадва на тази възникнала отново потребност, хем я завладя страх, че ще се превърне в постоянен източник на жажда и липса.
„Този път ще е различно” – каза си тя тихо и спокойно. Увереността й произтичаше от целия свят, в който живееше напоследък. Нищо не беше както преди – или може би тя не беше както преди?
Когато влетя в полупразното кафене, усмивката му заля душата й със спокойствие и утеха. Успя да уталожи огромната буря в душата си, посвещавайки се на вярно изслушване на всички негови нови идеи и мисли, и просто някакви дреболии, които го вълнуваха напоследък...
Как ли я виждаше той? Дали можеше да се отрази в неговата същност? Дали щеше да се протегне към душата й, за да я разгледа? Щеше ли това да му хареса? Беше ли топъл? В какви цветове отразява света около себе си? Обича ли я?
- Представи си филм – каза изведнъж тя, докосвайки ръката му. - Представи си, че съм част от филм, който разтърсва душата ти.
Смелостта възнагради търпението й. Той я погледна с огромна обич в очите си и тя разбра, че не е сгрешила.