Защо прокуди съня от очите ми?
Сега скимти бездомен край ресниците.
И вятърът – щастлив бохема,
нектар от устните ми взел,
догонва стъпките ти в мрака…
Разбираш ли мелодията, дето свири
по опнатите струни на косите ти?
Или по нощна пеперуда
полепва тежкия ти поглед?
И аз като патрицианката Касианù
сама със лирата си ще остана…
1980 г.