автор: tomatroev

И ОЩЕ ЗА НАСИЛНИЦИТЕ...

И имаше там един мъж достоен, от друго племе, що беше по търговски дела тук, и той рече: „Учителю, идвам аз от едно малко село. А нарича се това малко село Фило София, защото, макар и малко, живее в това село прочут философ.
Но дори и той, въпреки мъдростта си, не можа да изгони нашите насилници, както си направил Ти в земята Галилейска, за което дълбоко Ти се прекланям. Чухме ние за чудесата, що си направил, и за Твоята мъдрост и аз, Твой покорен роб, искам да Те питам нещо...”
И отиде при него Иисус, и му каза: „Стани и питай, защото още от древни времена е казано: „Питай - и ще ти се отговори! Чукай - и ще ти се отвори!”
„Имам аз, каза тогава човекът, Голям брат, що живее също във Фило София. Има той голяма къща и кани редовно там много гости да ядат, да пият и да се веселят. И живеят в тази къща от много време вече заедно две деца, сирачета: синът на най-големия насилник, що беше по нашия край, и синът на неговия враг, оногова, когото той най-напред насили и уби. А живеят сега тези две деца кротко и мирно заедно, все едно, че нищо не е било?!
И всички се чудим: редно ли е това?”
А беше това село само на половин ден път на запад от града Фило Пополи към Планините и тъй като имаше керван камили за натам, тръгна Иисус тозчас с кервана към Фило София да види с очите си къщата на Големия брат и какво е това чудо невиждано, което става в нея.
А като отиде, беше се вече стъмнило и като влезе Иисус в къщата на Големия брат, видя около дълга маса много хора да ядат и да пият, и да се веселят.
И едно божие око, говореха едни, следеше отгоре всички: кой какво яде и пие, какво прави и какво говори, но други казваха, че не било това божие око, а на тогози, чиято била къщата – на Големия брат, който все слушали гледал, и следял гостите си: кой какво ще каже, кой какво ще направи, а не стига това, ами и кавги подклаждал и интриги плетял, за да може накрая всинца да омаскари.
А бяха там все знатни люде, известни, а на лично място, един до друг – децата на ония: на насилника, и на неговата жертва.
И като видя това Иисус, събра людете около Себе си и следната притча им разказа: „Живял някога в планината, що наричат Родопа, великият певец Офей и омайвал с песните си и дивите животни в гората като засвирил. Видял веднъж да вървят през гората селяни, що носели в един чувал три малки вълчета.
„Накъде сте тръгнали добри хора с тези малки животни?” – попитал ги.
„Направихме хайка за вълци, защото много нападат стадата ни, отговорили селяните, едни избихме, други прогонихме, а ето: вълче котило намерихме в една пещера – тези три малки вълчета, та отиваме да ги удавим в близкия вир!”
„Спрете, казал Орфей, недейте, грехота е да ги убивате! Затова ли аз с песните си ден и нощ обикалям планината и откъдето мина, оставям след себе си хармония и любов?! Послушайте ме какво ще ви кажа: вземете тези беззащитни животинки в къшлата си и грижете се добре за тях, и ги кърмете, и обичайте ги, и отдайте цялата си любов, както правя аз, и песни им пейте като мене, и ще видите как тези диви животинки ще се укротят и ще ви обичат, и ще видите накрая какъв благодат ще се излее върху ви!”
Послушали го селяните – овчари, взели тези вълчета и кръстили ги даже: едното било по-дребно и с малка муцунка – и така го нарекли, Малчо, другото – с голямата глава, нарекли Главчо, а третото – Мишко, защото очите му били присвити и все мигал с тях като мишка. И нахранили селяните Малчо, Главчо и Мишко, и напоили ги, както им казал Орфей...”
Отпи Иисус от чашата си вино, що му беше поднесла една от красавиците в къщата на Големия брат, и благодари и, а после замълча, за да си отдъхне, защото много беше говорил и умората беше вече започнала да го надвива.
„И какво стана после, Учителю, с Малчо, Главчо и Мишко, попита един, и изля ли се благодат върху тези овчари, що послушали Орфея, най-великия сред певците?
”Ако и да ви уча и поучавам, рече Иисус,защото виждам и в миналото, и в бъдещето – и аз съм човек като вас, макар богоизбран и богоподобен повече от всички други – този път така ще да ви река: И аз не зная!...
Ала знам, че оттогава още иде приказката, що говорят по тия земи: „Вълкът кожата си мени, ала нрава си – не!”

Следва продължение...