автор: gorski

Когато чистех дядовата нива от боклуците на соца, от бутилки „Плиска” и „Столичная”, от консервени кутии „Русенско варено”, а над мен кръжеше любопитна врана, а край мене щъкаха кокошки и магарета ревяха,
дойде Стоян, ей този, същият, с диоптрите, с бастуна и галошите, не гледайте, че сега е седнал кротко на скамейката пред кръчмата, тогава носеше тесла и кофа и ми рече: ти бе, как ти беше името, гражданино смотан, защо си ми дошъл до двора, да не мислиш, че поляната ще стане твоя?
Отвърнах му, че да, поляната ще стане моя, щото съм наследник на тези десет декара в реални граници, щото съм останал безработен, и сега какво, да мра от глад ли, дай поне вода да си налея от чешмата, налей си бе, отвърна той, налей си, пий и се пръждосвай, кокошки имам, пуйки, на поляната пасат, да не си посмял да разораваш, магарето си връзвам тука от години, овцете си изкарвам сутрин, да изчакват тук овчаря, а ти си ми дошъл от нам къде си и се гласиш да разораваш, а-а-а!
Така говореше Стоян, ей този, същият, с диоптрите, с бастуна и галошите, сега ръцете му, краката му треперят, но тогава още беше силен и размахваше теслата, а аз си вършех своето, изнесох всичките кютюци и черничевите пръчки, изнесох ги в канавката край пътя, издърпах телове и тенекии, пробити тенджери, тигани, изнесох камъни и тухли, с които селянките бяха си подпирали казаните за варене на компот от крадените праскови и круши, а аз си вършех, значи, своето, изкорених поникналите диви храсти и подхванах – тъй, от злоба към живота си объркан - троскота, защото утре трактор бях поръчал, бях платил за трактор, който щеше да изоре неразораната целина, необработвана от тридесет години, превърната в бунище, в сборище на селските говеда, трактор щеше да оре дълбоко, та след това да засадя фиданки, вече виждах в сънищата си череши, ябълки, кайсии, та затова подхванах троскота, да не остане в корените на дръвчетата, но той ме смая, щото колкото го скубех, повече излизаше отдолу, отстрани, отвсякъде, като да не беше троскотът трева, а брада на сатаната, злото, лошотията и завистта, и омразата към ближния, към другия, новодошлия, омразата, която цял живот да скубеш, няма да изкорениш, ще избуи отново, ще задуши невръстните фиданки.
Не видях кога Стоян се беше приближил зад мене и – така ли ми се стори – замахваше с теслата, аз отскочих, той извика: мамка й змия, избяга, то това змиярник, братовчеде, зарежи го; не видях аз никаква змия, та и до днес се чудя дали теслата беше вдигната за мен, или за нея в дясната ръка на братовчеда, на този, същия, с диоптрите, с бастуна и галошите, на пейката пред кръчмата; ръката му сега трепери, дясната, трепери непрестанно, удар, казват, бил получил; езикът му не се обръща лесно, но разбирам, че ме пита: де ти е овощната градина, а? казвах ли ти аз, че е змиярник? само дето си дава парите за трактор и фиданки, троскот, троскот и заблуда… Я подай една ръка да стана, че се мръква. Подадох му ръка, подадох му бастуна и погледнах залеза: наистина се мръкваше - над къщите, над кръчмата, над равнината.

Иван Вълев