автор: Slon-Madrigal

“… И с Вавилон, славата на царствата, красивият град, с който се гордеят халдеите , Ще бъде както, когато разори Бог Содома и Гомора: Никога няма да се насели, нито ще бъде обитаван из род в род; нито арабите ще разпъват шатрите си там, нито овчари ще правят стадата си да почиват там. Но диви котки ще почиват там, и пръчове ще скачат там; хиени ще вият в замъците им , и чакали в увеселителните им палати; и времето да му стане това скоро ще дойде, дните му не ще се продължат.” (Исайя, 13:19,20,21,22)
Ненапразно цели царства,по-могъщи от нашето Бог е унищожил някога, защо да не унищожи и нашето? Аз имах единадесет деца, осем от тях умряха от чумата, а две – от огница, и никой не ме попита кое от децата обичах най-много и защо точно тези, които обичах най-много хвърлих в ямата с варта на червеите. Не може Бог да го питаш защо, Той само ти казва, че така трябва да стане, ти се оправяй с всичко останало, ако можеш.
Тази история я чух от първата слугиня на княгиня Тамара и не знам дали е вярна. Тази жена беше избягала от Търнов още преди да го обсадят и беше дошла случайно на това място с нейните хора и с покъщината и се чудеше накъде да поеме, че нямаше ни роднини, ни близки тука . А пари имаха, показа ми накити от злато, целите в камъни и бисер, и ми каза, че й ги дала княгинята, затова, че й била вярна слугиня. Не й се искаше да ги продава, пазеше си ги. “Ще те оберат някъде, жено, това са безценни накити” говорех й аз, а тая глупава жена нехаеше и само за княгинята разказваше . “Минаха, вика, двайсет години, сега идва краят на света, сега ще разказвам – вика, да си спася душата” “Ако имаше и кой да те слуша” си мисля “ сега няма кой да слуша, всички разказват”. Препирахме се с нея за грешките и за грешниците, не беше лоша жена. А как стават сговорчиви и обнадеждени хората преди смъртта, как търсят някого, комуто да си изповядат греховете и се надяват, че с това ще постигнат спасение!... Затова и записах тази история, с надеждата, че някой може да изкупи и моите грехове....
“Накитите ми ги даде княгинята" - започна жената - " когато да я отведат при султана, когато брат й я даде за жена на Мурада. На, вика, това е за тебе, за зестра, останалото ще дам на войниците, дето дойдоха с нас до тука, за мен остава само това сандъче. Сандъкът й беше годежден подарък от султана,пратил й го беше целият изписан, позлатен, да подхожда на хубостта й го беше пратил, и тя само него запази, и знаеш ли какво имаше в тоя сандък, когато я взеха Мурадовите годежари? Тя всичко извади от него и сложи там отсечената глава на един млад болярин, който все ходеше по нея, докато беше в Търнов, и после тръгна след нея с хората си, когато да я предаваме на годежарите на Мурад.
Дебнеха се хората ни и неговите в храстите, нашите войскари знаеха, виждаха го,но не смееха да направят нищо, седяха там и не се сещаха какво да сторят. Княгинята понякога ходеше до края на лагера и там говореше с него, все по тъмно, увещаваше го нещо, молеше го.
В нощта преди да пристигнем на мястото, където щяха да ни чакат хората на Мурад беше решил нещастникът да нападне лагера и да отведе неговата Мара в Родопите в една крепост, дето била на чичовците му, така ги чух ги да си говорят до нейната шатра следобеда. Той говореше, тя мълчеше и слушаше.
Към полунощ княгинята ме повика при себе си и тихо ми каза да предупредя Георги и хората му, да отвърнат на атаката, като ги нападнат хората на болярина. Каза да му кажа и откъде ще нападнат, и колко ще бъдат.
И после ми нареди да не излизам от шатрата, да остана до нея. Цяла нощ стояхме в тъмното и слушахме, и като се почна битката навън, чухме всичко, което стана.Боят продължи кратко, после влезе Георги, началникът на стражата, поклони се дълбоко и каза “Какво да правя с телата?” А тя му отвърна “Телата заровете, до сутринта да няма и следа, донесете ми само главата му”. Георги донесе главата в една чиста кърпа завита. А княгинята нареди “Намери ми, сега, Радке, студена вода” и аз донесох, и тя ми каза да изляза от шатрата и да не се връщам.
На сутринта ме извика, каза ми да си избера от накитите, а златното сандъче стоеше затворено до коляното й. Повика и войниците, даде им разни дребни накити и пари , прости се с нас и ни каза да си тръгнем по пътя и да вземем всичко, кой каквото си поиска, нищо да не остане.
Тя остана сама да чака годежарите и сандъкът остана до нея на пустия хълм, само това си взе княгинята, сандъкът и кръстчето на врата й. Ни накитите от брат й, баща й и майка й, ни царските скъпоценности , ни нищо. “Ще ме забравиш, вика ми, Радке, ще видиш, не плачи глупаво момиче, ами се приберете в Търнов и да гледаш да се омъжиш добре с тия пари”
Като се обърнах, я видях да забива една изстинала главня от огъня в земята, дето бяха погребали тялото на болярина и хората му.
А аз се прибрах по живо по здраво, ожениха ме майка ми и баща ми за един иконописец – Димитър от Елена, и живяхме добре, и на никого не съм ги показвала тия накити, чаках да ми се роди дъщеря, на нея да й ги дам, ама за двадесет години само момчета имах, и всичките се пръснаха – кой на война, кой на занаят...
Още си го спомням насън тоя сандък – такъв хубав и писан сандък, толкова хубав, че направо ослепява, блести златото като косите на княгинята, блестят цветята от камъни като очите и устата й, и си викам “ Страшен властелин ще да е тоя Мурад, щом може да поиска най-хубавото и да го вземе, без да го е страх от Бога.”
Минаха двадесет години оттогава и започна да се чува за сина на тоя същия Мурад, Баязид Светкавицата му викали. Бич Божи го наричаха хората, че успя да обедини всички агарянци и да ги поведе във война срещу нашия цар и болярите, и срещу всички останали християнски властелини ,и да ги победи.
Аз знам, че всеки плаща за греховете си, Бог не щади никого,ни царе, ни боляри, ни простите хора, дори най-великите градове и царства загиват заради греховете си, но искам да знам само едно , и все него питам хората, дато идват прашни и уплашени откъм Търнов. Питам ги: “ Видяхте ли го тоя Баязид бе, хубав ли е, като го видяхте? Хубав е, нали, няма как да не е хубав?.. “
А сълзите в очите ми напират и виждам пред себе си княгинята като жива. "