автор: iasmina

Първа част

Знаете, че пиша така, че друг освен мен да не може да го чете. Както виждате, и аз знам това.
Аз обаче съм наивна и продължавам да го правя, пишейки “за хората”. Не постъпвам по този начин от самонадеяност, от нужда да доказвам или да се самодоказвам или изхождайки от скритата надежда, че някой ще одобри моите писания. Моят предизвикател не е човекът, в частност и читателят, а нещото, което ми е познато като “познавателен инфантилизъм”. Това нещо има свое собствено съществуване – до такава степен, че понякога си мисля, че то ще остане дори тогава, когато нито един човек вече не би имало под слънцето. Не казвам, че непременно такова време ще дойде, но не бих се учудила ако се случи. Ако се случи, причината ще е една единствена, независимо колко и какви ще са поводите от и към нея. Причината ще бъде познавателният инфантилизъм. Дълго мога да разказвам по темата, но по-важното е друго – диагнозата. Диагноза се поставя, когато има заболяване вследствие на заразяване. В резултат на едно и също заразяване може да има повече от едно заболяване и наистина не е добре, ако се сгреши диагнозата му. Ето защо аз ще се огранича само върху въпроса със заразяването.

Бих се учудила, ако все още не ви е направило впечатление едно явление – всички мислим с една и съща глава, която както по всичко личи е “за общо ползване”. “Защо ти е да откриваш колелото?”, т.е. направо се възползвай от толкова кръглата му форма. Усмихвате ли се? И има защо! Като не щеш да откриваш колелото, дори че него наистина го има “наяве”, ще можеш да се възползваш само от кръглата му форма. Ще го гледаш и ще се радваш “... а, как хубаво се върти!...”. Ако пак се усмихвате, вие сте от добрите щом ви изпъкна образът на дете, но сте от лошите, ако ... образът беше друг. Аз съм от лошите. Такива деца вече не останаха! Много често те вече са задминали по откриване на колелото предхождащите ги поколения. И не непременно защото са го открили или знаят как да го открият. Бедата е, че поколението на последните откриватели е било много, много преди тяхното. Откриватели няма вече. Не останаха такива. Освен нашите деца, които ни гледат като неми, когато не ни говорят глупостите, които знаят, че искаме да чуем. И ги мързи! Нали така? Нали така! Така, я! Боже, опази – колко много ги мързи! За нищо не става днешното младо поколение! То е като оня посев, за който Исус казва, че се е случил на скала. Тя и метафората със скалата даже е повече от уместна днес, направо е актуална. Отвсякъде го гледат каменни лица – детето. Щом колелото е открито, но от това си нямал голяма полза, освен че си изживял един напразно изпълнен с рецепти за всяко положение живот, на какво толкова да се радваш? Нека си се върти! Колелото, де... И то се върти. Някой го върти! Той обаче не е човек. То ще се върти дори и след човеците. А тях кучета ги яли. И как не! Кучетата ядат кокали. Хрупат. Имат здрави зъби. Хрущенето се чува надалече и никак не е приятно – звукът на познавателният инфантилизъм е ужасен! Не го бъркайте с този на незнанието, моля! Да не знаеш е едно, а да не знаеш, че не знаеш, но да си пълноценен дърдорко по всички въпроси, защото имаш “собствено” мнение, което обаче се състои единствено в мнителността на въпросителната, която си оставаш, виж, това е друго! Тази въпросителна има много мъдър изглед, защото е от трансцедентален характер – “има въпроси, на които отговорът е невъзможен”... Брей! Пардон! Не смятах да се намесвам.

Познавателният инфантилизъм има специална миризма. Няма да криете, нали, че всеки я е усещал? Мирише на отлежалото от килера, при все че не е вино. По миризмата можеш да разбереш колко слоя прах са хванали дикиш, докато те е нямало. По броя на слоевете... а, не! – по отсенките в нюансите на микромиризмите може да се разбере ... колко древен е човекът. Оттогава му е килера! Килер знаете какво е, нали? За младото поколение пояснявам: това е място, най-често под кота нула, където са прибрани за съхранение вещи, чиято полезност съществува, но просто не й е сега времето. Затова, влезе ли нещо в килера, никога не излиза оттам. А, не! Не защото явно не е било нужно, а защото за един съвсем кратък иначе живот, човек може да стане много древен. И дребен! Колкото по-древен става той, толкова по-дребен става. Тогава иначе съвсем краткият му живот се ширва пред него като безкрайна магистрала, която няма да пропадне... – на хоризонта – защото Земята е кръгла. И ето как естествено стигнахме до “спасението, което дебне отвсякъде” – защо ти е да откриваш колелото, щом като си дъвката залепила се за него?! Къде, къде по-лесно е да се возиш. Издигане, наклон на едната страна, връх, спускане по другата страна, самоусвояане в новия калъп на “промяната” и хайде пак към небето! Слава богу, връх има, и звезден миг има – когато всички ще гледат към теб, а ти ще възсияеш, въпреки че си знаеш колко все пак си ... сплескан! Оплескал си я! Звезден миг? Сред кои? Сред тези толкова “много” глави?...

Знам, че ви е противно да четете, макар че в същата степен сигурно ви е и смешно, дори забавно.... Тези две настроения могат да съществуват едновременно в човека, защото познавателният инфантилизъм не е негово свойство, но това свойство така го е усвоило, че му е вече твърде свойствено, т.е. удобно, привично. И въпреки че обещах да не поставям диагнози, няма как да подмина този толкова универсален ред: познавателен инфантилизъм = онова лепкавото = невежество = егоизъм = спасение от живота още приживе. Лесно се разпознава основният признак: всичко, което се е поставило на пиедестал, е от камък, защото е бюст, който вече не дава мляко. Сега едва ли само се усмихвате. Има една “погрешна” диагноза въз основа на тази зараза, за която е вярно, че “болен здрав носи”, независимо дали му харесва или не – чувството за хумор. Така е! Спасението дебне отвсякъде! А аз написах тази статия, защото много ми харесва да си я чета в електронен вид! Мерси!

(следва продължение)