автор: papacot

Тогава, когато отлитат,
си спомняме.
Кръжат на ята, не се питаме
как си избират водач, къде
са оставили мъртвите, кога
се сбогуват...
Грачат – и техният грак ни влудява.
Тогава, когато отлитат, си спомняме
с умиление.
Закърнялата свобода повдига клепачи.
На костенурките никнат криле.
Пелена от наркоза увива душите ни.
Една или две дози любов капват.
Излишно е да ви казвам,
че когато отлитат, не мислим за тях.
Не че не сме им подхвърляли
празни погледи.

Позволихме
да ни отстрелят.

***

С кръвта изтича и болката.
Щастливи по своему в една кална нирвана,
губим чувство за отговорност пред Бог.
Толкова, колкото е необходимо,
мислим.
Толкова, колкото е необходимо, мърдаме
виртуално.
Рано е да се прераждаме, късно е да се редим
на опашка за милост.
Гнило е. Ферментират мечтите ни вкупом.
Време е да си купим
билети за обещания рай.

***

И тогава (кога никой не знае)
ще отлитаме като тях.
Ще прибираме мъртвите на по-топло
в сърцата си. Ще мълчим на сбогуване.
Ще се връщаме.
Ще кръжим на ята и ще грачим
с костенурките.
Ще се давим в две капки любов.

Ще сме живи.