Да се родиш?
Да поемеш въздух разкъсвайки дробовете си?
Да отвориш очи в един свят на студове и ледени вихри, осъзнавайки неизбежната си предопределеност на жертвен агнец? В името на кръговрата.
Да замениш топлата защита на утробата с враждебните остриета на противоречивостта? Само за да израстеш. Само за да възпееш името човешко в общия Вселенски хор. С една нота. С един живот.
Да пъплиш бавно по стръмния хребет на неизвестността, вцепенявайки се от ужас и тревога и разранявайки до кръв ръцете си по грубите камъни и сухи коренища, които наричаш твой път? И все пак да стигнеш там. До мястото, за което мечтаеше още когато беше в подножието на този път. Път, чиято карта очертаваш с всяка нова линия, която годините врязват в лицето ти.
И нима не те е страх да се учиш? И нима не те е страх да забравиш всичко научено?
И нима не те страх да нарушиш обичая и всички предпоставки за съществуване в стадото от търсещи и вечно ненамиращи покой души?
И нима не те страх да следваш правила и предписания само за получиш билет за филма „Добър живот”?
И нима не те е страх от невежеството? И нима не те е страх от познанието? Защото познанието е тъга, а невежеството е само още една крачка напред. Към тъмата на изгрева.
И нима не те е страх да се събудиш? И да разбереш, че е време да ставаш? И да излезеш навън с отворени за светлината очи?
А какво всъщност не те е страх да направиш?