Продължение на АПОЛО-11 - 40 години. Спомени, емоции, факти. ІІ
Земя-Слънце-Човек
Искам да подчертая пак, че това тук описание не е напълно документално, а е по-скоро разказ за събитията, впечатлили ме преди 40 години и пречупени през моята призма и тази на промените в, да кажем, науката и живота през последните десетилетия на така наситените със събития ХХ век и началото на
ХХІ век. В края на ХХ век, особено през последното му десетилетие, основни процеси в световната история се завъртяха доста бързо, като за кой ли път се потвърди, че нейното колело се върти както напред, така и назад, но най-вече по една възходяща спирала. За мен лично, не съм и предполагал, че такива драстични изменения могат да настъпят в течение на един обикновен човешки живот. А той по всички статистики средно е около 65-80 години - един човешки век. Не календарните 100, а по-малко. Все още се броят на пръсти у нас хората, достигнали почетната столетна възраст. Може би с напредъка в микробиологията и генетиката в бъдеще ще се премести тази граница решително в посока на 150-200 години, но засега трябва да се съобразяваме с реалностите и да се примирим с факта, че на всяко живо мислещо човешко същество му са отредени по правило най-много до около 85 земни обиколки около централното ни светило – звездата, наречена Слънце.
И да кажем, че съм бил тогава невръстно хлапе или тийнейджър – не. Мъж в силата си бях тогава на 24 години и гледах света с широко отворени очи. Когато човекът – Нийл Армстронг - кацна и стъпи на Луната, в мен отекна нещо съкровено. Една моя мечта се сбъдна приживе. До онзи момент никак не можех да си представя, въпреки всичко, а бях студент - астроном в последния курс, специализант в Катедрата по астрономия на Софийския университет, че приживе, ПРИЖИВЕ ще стана свидетел на това епохално събитие. Тц! Макар че още на 13 години под влияние на първия съветски изкуствен спътник вече си рисувах някакви фантасмагорични комикси в стил Жул Верн, за пътешествието на двама човеци, в скафандри, с ракета до Луната. Мили, наивни и недотам спомени, тъй като само след десетина години екипът на Вернер фон Браун - идеолога на ФАУ 1-2, вече американски учен и експерт, успя да изпълни заръката на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди - до края на 60-те години човек – американец да стъпи на Луната.
Легендарна е фразата на “Джек” Кенеди, често повтаряна през 1961-1962 г:
"...Ние избираме да отидем на Луната в това десетилетие и да направим други неща не защото те са лесни, а защото те са трудни...”
Тя звучеше нещо като закана и отговор на бурните космически успехи на Съветския съюз, който дотогава господстваше в Космоса. Тогава, като че ли завинаги, американците отнеха палмата на първенството в космическата гонитба между СССР и САЩ, стартирала през 1957 г. на 4 октомври. Първото “Пи-Пи-Пи-Пи” по радиото на съветския СПУТНИК, което чухме тогава и когато вечер следяхме с очи малката изкуствена звездичка, бързо преминаваща по небето, ни повдигаше на пръсти и аз вече твърдо бях решил, че ще стана астроном. Не авио-инженер, както декларирах дотогава пред домашния ни лекар терапевт – д-р Христо Сеизов, а астроном, като Хершел. А защо като Уилям Хершел, именно като този немски англичанин – органист, открил Уран и пръв след Омар Хаиям разширил нашите космогонични представи за Слънчевата система и Галактиката. Това също е друга история, ама съвсем друга история за АДУХ - Астрономическото дружество “Уилям Хершел” при нашата 2-ра мъжка софийска гимназия.
(Следва)
Милчо КИРИЛОВ
София, 2009.04.07 17:25 ЕЕТ