автор: hristam

Беше дете като всички останали. Единствено майка й интуитивно усещаше, че има нещо по-особено в нея, но го осъзна чак когато малката проходи. Беше жизнена и будна, докато правеше първите си несигурни стъпки често се случваше да падне и да се удари, но така и не я видяха да заплаче.
Първоначално майка й отдаваше това на лъчезарната природа на детето, както и на това, че съвсем леко изкара детските болести, характерни за тази възраст. Здраво момиченце беше, заспиваше с усмивка и пак така се будеше, а когато искаше да й обърнат внимание издаваше смешни гукащи звуци на своя си бебешки език. Дори когато капризничеше и беше недоволна, не отстояваше своето с плач, както повечето малки деца. Просто се затваряше в себе си като цветче, което свива листенцата си в очакване на гальовната слънчева ласка.
Приятелите и близките на семейството намираха това за истинска божия благодат, тъй като при тях проблема с децата беше по-скоро противоложния. Но въпреки това родителите започнаха да се тревожат и решиха да се посъветват със специалисти.
Всички тестове и изследвания обаче, на които подложиха момиченцето гарантираха за пълно физическо и психическо здраве, нещо повече - интелигентността на детето беше доста над средното ниво. Развиваше се нормално и всички уверяваха, че няма никакви причини за тревога. Предполагаха, че навлезе ли в пубертета настъпващите промени ще провокират и тази емоция у него. Във всеки случай никой не бе забелязал липсата на сълзи да се отразява негативно на момиченцето по какъвто и да е начин.
Родителите внимателно наблюдаваха израстването на детето си и търсеха признаци за настъпващите промени у него. Не че искаха да го видят разстроено и разплакано, но им се щеше да изразява емоциите си като всички.
Още когато се зародиха първите й притеснения, майката се опита да провокира това с тъжни приказки и филмчета, които да докоснат чувствителното сърчице на детето. Но когато момичето навърши пълнолетие без да пророни и една сълза, тя почти изгуби надежда, че това ще се случи някога. Ясно беше, че то все пак изживява тъжните емоции, но по различен, свой начин, без да имат външно проявление. От малка наблюдаваше с интерес как другите плачат, тя самата също се натъжаваше, личицето й ставаше сериозно и затворено, но самата тя нито се просълзи, нито се поинтересува защо е по-различна.
Майка й с трепет очакваше съзряването й, онзи деликатен момент, когато детето разцъфва като цвят и постепенно, неусетно почти се превръща в девойка. Когато женствеността започва да взема връх над момичешките интереси и когато девойката ще открие красивата тръпка на любовта. Боеше се от този момент точно толкова, колкото и го желаеше. Момичето й бе невинно и крехко като стръкче пролетна трева, хубостта му бе толкова нежна и завладяваща, че сърцето й се свиваше при мисълта какво може да й донесе това. Знаеше колко грубо и болезнено може да бъде наранена една хубост дори заради самото си съществуване.
Разбра, че дъщеря й е влюбена още преди тя да й каже. Цялата сияеше с онзи възторжен плам, така характерен за докоснатите от красивото чувство, че за всеки, който я погледне ставаше ясно. Майката не попита нищо, остави дъщеря й сама да избере момента, в който да й сподели, и това се случи не след дълго. Момчето се оказа неин съученик, много мил, внимателен и интелигентен младеж, при това с привлекателна външност. Изобщо притежаваше всички качества, за които едни любящи родители биха могли да мечтаят. Силно се надяваха тази идилия да продължи колкото се може по-дълго и безоблачно, защото двамата изглеждаха родени един за друг, но една вечер, когато се прибра, майката завари дъщеря си в състояние, което силно я разтревожи. Момичето се беше свило на кълбо в леглото си, а около нея цареше истински хаос от скъсани и разпилени учебници, тетрадки и книги. Стаята изглеждаше така, сякаш в нея беше вилнял тайфун, центъра на който беше то самото. Майка й се приближи изплашена - никога не я бе виждала така неподвижна и съсипана, позата й бе олицетвотворение на отчаянието.
- Миличка...- започна тя плахо и изведнъж с болка си помисли, че може би е настъпил момента, в който ще види лицето й разплакано. Но когато момичето се обърна към нея, тя видя нещо съвсем различно. Лъчезарното личице на момичето беше като каменна маска - студено и безизразно. Единствено очите й изразяваха някаква емоция, и това беше гняв. Гняв и омраза.
- Какво се е случило? - седна до нея майка й и я прегърна. Имаше усещането, че е станало нещо непоправимо.
- Мразя го, мразя го, мразя го - тихо изрече девойката без изобщо да промени израза на лицето си. Само очите й потъмняха още повече и сякаш хлътнаха навътре, като угасени.
Бързо стана ясно какво се е случило. Приятелят й флиртувал цяла вечер с друго момиче, и тя просто избягала - унизена, объркана и неразбираща.
- Милото ми момиче - майката силно я прегърна. Усещаше болката й като своя, да можеше, би я поела цялата в себе си. - Да можеше да се отпуснеш в ръцете ми и да поплачеш... - тихо допълни, без да си дава сметка, че самата тя тихо плаче.
- Но аз не мога, мамо. Никога не съм можела да плача. Моля те, научи ме, ако това ще премахне тази болка тук - промълви момичето и докосна гърдите си.
Толкова дълго плака майката, че сякаш изплака и неизплаканите сълзи на детето си, а момичето я милваше безмълвно, като че ли тя се нуждаеше от утеха повече от него.
Мина много време, преди да допусне някого до себе си, майка й дори се боеше, че това никога няма да се случи след голямото разочрование, което преживя. Но младежът, за когото дъщеря й се сгоди, се оказа чудесен човек, и очевидно беше много влюбен. Дъщеря й изглеждаше щастлива и спокойна, не можеха и да мечтаят за нещо по-добро за детето си. Вълненията около сватбата, а по-късно и новината, че чака дете, съвсем избутаха мислите за нейната странност на заден план. Раждането беше тежко, с усложнения, и младата майка се отпусна чак когато чу плача на новороденият си син.
- Плаче - едва прошепна, но намери сили да се усмихне широко, а очите й се препълниха от щастие и топли сълзи навлажниха лицето й - Той плаче...
Никой не обърна внимание на майка й, която точно в този момент я погледна и също прошепна развълнувано:
- Плаче. Тя плаче...