автор: d_alora_di

Пролет иде, пък студено още.

Буля Ирина подбра полите си и навлезе в задното дворче , където на припека се беше показала копривка , таман за една чорбица , че пости бяха и трудно се намираше какво да се сготви , накъса върховете и и ги сложи в престилката си .
Замислена погледна към високите баири , където още се белееше снега и сякаш нещо я бодна ,пролет идеше , а нейната Миляна вече растеше и таз година ако не, то другата сигурно ще отлети в чужда къща . Женска орисия еееееех .....
Притвори портичката и влезе в собичката , където Миляна сънена още недосъбудена беше седнала на стана и прекарваше пъстри жички и тъчеше престилки за чеиз.
-Рано си ми мама станала , що си не доспинкаш , ей татко ти го няма , сал двенките сме , що си избързала?
-Сънувах мамо , една шарка сънувах нека да я изтъкая , докат не съм я забравила .
- Тъчи мама , ама не се тъче така , тез шарки не са нашенски , много са огряти , понатъмни ги малко . Какво ще кажат хората , чеиза ти кат идват да гледат.
- Их ма мамо що не ги харесваш , виж ги какви са аленясали , аз пък тъй ги искам!
Буля Ирина подмърмори нещо и отиде в мутвака да стрие копривата.
Не може да излезе на глава с тази луда лудетина и туй си е ! То още като се роди беше различно от другите , червенокосо и синеоко , съвсем не като тукашните , все чернокоси и чернооки , даже русоляви нямаха помежду си в селото .
Сега като поотрасна съвсем се отличаваше , дългата и коса грееше като бакър на слънцето , а очите и бяха събрали всичкото синьо от небето и от метличините на поляната пред тях.
Тъчеше Миляна и си мислеше .
Таз година на Еньовден сигур нея ще изберат да носи Еньовото булче , голям мерак и беше , и момите говореха , че тя ще нарича китките и пръстените.Затова така тъчеше и новата си премяна , пак различна от останалите , пак по-хубава .Радваха и се дружките и, все и подмятаха , че Стоядин , от горната махала много я заглеждал , пък тя уж хич не била разбрала. Само тя си знаеше , че видяла беше погледа му , ама той имаше по-голям брат , неженен , ерген още .Трябваше да го изчака да се ожени той , пък тогава да си търси прилика между момите , че хората ще кажат че го е захлюпил под копанята , тъй беше по обичая им.
Тъй си минаваха ден подир ден, до ден Лазаровден.
Сутринта рано пременените момичета обходиха цялото село да лазаруват , и към пладне се събраха на поляната до корията и извиха лазарско хоро, таман всички да си покажат премените и да ги огледат ергените.Напразно Миляна диреше с поглед Стоядин , нямаше го на хорището.
- Може пък да е позакъснял -си мислеше момичето , ама дружките и не я оставяха все я хващаха за ръце и хайде на хорото , да поиграят , че ей сега ще се мръкне , трябва да се прибират.И докато Миляна се оглеждаше дали отнякъде не иде Стоядин , някой се хвана за ръката и и здраво я стисна.
- Ох , батко Вълкане , стрестна ма - промълви уплашено момичето ,усетило , че за нея се беше хванал Вълкан , големия брат на Стоядин
- Не се плаши Милянке , и батко не ми викай , какъв батко съм ти азе.
Вълкан стискаше здраво ръката й , и търсеше погледа и ,сякаш да и каже нещо , а Миляна застина напрегнато, дърпаше ръката си ,но не можа да я откъсне от Вълкановата лапа , която я стискаше до болка.
- Пусни ме батко , моля ти се , ша си хода вече- послъга Миляна.
- Сега те пускам , ама наесен та искам – проръмжа Вълкан.
И докато Миляна му каже , че за Стоядина се гласи ,за брат му , Вълкан отмина напред и гласа и не достигна до него.Очите на Миляна застинаха в изненада, не можеше да повярва на Вълкановите думи.
- Сбъркал се е нещо бати Вълкан – не и се вярваше да си е и помислил за нея , нали в селото говореха , че Стоядинова изгора е Миляна.
Като тряснато момичето си тръгна само към къщи и все си мислеше за Вълкановите думи.
Тъй мина седмицата, а на Великден Стоядин не доде и на черковата.Нямаше го и на седянката .На другата седянка Миляна не отиде, мъчно и беше , че сама самичка седеше на миндера , а дружките и се задяваха с момците и смехът им се надигаше до възнебе.После тя и на чешмата гледаше да ходи преди да са наизлезли младоците , че никого не искаше да види.
Минаха великденските празници и хората започнаха да излизат по къра , я лозе да прекопаят , я бостан да сеят . Рано ставаше Миляна да премете двора, и градинката си да нагледа , че нацъфтели бяха ранни шибои и игличини. Все към пътя се надигаше главата и, белким мине Стоядин и и изшътка да излезе пред портите да се видят, две думи да си кажат. Ама времето си минаваше и от ден на ден сърцето на Миляна се свиваше от незнайното.
Наближи ден Еньовден, момите стъкмиха китките си и ги туриха във бакърче с мълчана вода под крушовото дърво, да си видят на другия ден късмета, че цяла година бяха чакали да разберат по наричанките какъв момък ще ги поиска. Миляна знаеше, че нея ще изберат да носи еньовото булче, дето ще вади китките от водата, и се облече в новия си сукман. Заплете в огнената си коса жълта иглика и тръгна към хармана дето се бяха събрали всичките моми от селото, чакаха я да ги поведе на празника. Тя вдигна малкото момиченце, еньова булчица на раменете си и заигра с него. Момите пееха и развяваха белите си кърпи. Дойде време китките да наричат и хорото се разтури. Детето вадеше една по една китките от менчето и ги показваше над главата си.Всички китки минаха, само Милянината я нямаше.Най-накрая еньовото булче извади една развързала се китка и Миляна се разрида, не беше на хубаво еньовата ти китка да се развърже.Момите се хванаха пак на хоро, а тя си тръгна с наведена глава към къщи.
Дните минаваха, а Стоядин не се обаждаше, и Миляна съвсем повехна.
Една привечер на портичката се похлопа и се показа главата на Яна, най-добрата и дружка , задъхана и нетърпелива.
-Добра ви вечер,бульо Ирино, как се поминувате? Как си Миляно, що не идваш на седенките, да не си болна?
Миляна разбра, че Яна иска да и каже нещо и я покани във собата, уж престилките си да и покаже.Двете дружки се прегърнаха и Яна тихо заразказва какво беше дочула от хората.
- Стоядин пратил брат си далече, занаят да учи, терзия да става, година нямало да го има! Тъй говорят всички в селото, само ти не си чула! На тебе не ти ли каза?
- Нищо не ми е споменал Яно-през сълзи промълви Миляна.
- Уж дума си бяхме дали за есенес да ме поиска, пък що тъй е направил? Пък може и да не съм му домиляла, щом е тръгнал без да ми се обади, да пита дали ще го дочакам.
Раменете на момичето потрепваха в безмълвни ридания, а дружката и напразно я утешаваше. Постояха малко и Яна тръгна да си ходи.
- Пък ти идвай на седянките, може хабер да ти изпрати – тръгвайки подхвърли Яна.
- Може и да дойда в събота – въздъхна Миляна.
- Пази ми място до тебе...
Ден дойде събота и се завечери, Миляна забучи хурката на пояса си и тръгна на седянката. Таз вечер се събираха в горната махала, в братовчедката на Стоядин и тя
все се надяваше нещо да научи, къде са го пратили, и дали нещо е заръчал да и кажат. Вече се бяха насъбрали доста моми и започнаха да предат и да пеят, когато се почука на вратата и влязоха няколко ергени, и всеки потърси с поглед изгората си.Миляна не посмя поглед да вдигне от къделята си, кого да гледа, като го няма Стоядин. Започнаха се задевки, пощипвания и някои се заделиха да си приказват по техни си работи, а тя нямаше с кого дума да си каже.
- Аз да си ходя, че рано ще ставаме, татю иска на мелница да ходи, портата да му държа докато излезе-промълви Миляна, ама кой ли я чуваше.
Тръгна си тя, неизпратена от никого, с очи пълни със сълзи.Вървеше във тъмното към тях и изведнъж пред нея изникна някой.
- Добра среща Миляно, много рано си тръгна от седенката, момите още стоят!
- А, бати Вълкане, ти ли си?
- Казал съм ти бати да не ми викаш Миляно, и казал съм ти че наесен ша та поискам от ваште!
- Недей бе батко Вълкане, със Стоядин дума си бяхме продумали-опита се да каже тя, но се усети сграбена от едрите му ръце, та сулук не и остана, не можа даже и да извика. Вълкан и затисна устата и я понесе .Като стигна до тях с ритник изби вратата и я хвърли на неоправената си постеля. Силен вик от болка и мъка процепи нощта и после настъпи тишина.
На другата неделя венчаха Миляна и Вълкан. Само двамата със учудения от ставащото свещенник, ама и той нищо не попита, венча ги по обичая и ги изпрати да си ходят.
Мина се лятото, мина се зимата, Миляна повехна, дума не проронваше, само ходеше наведена надолу със кърпа смъкната да покрива небесните и очи, а Вълкан всяка вечер пиеше във кръчмата. Дойде време да за жътва. Селото се изнесе по нивите да прибира назрялата храна. Миляна не се изправяше да почине, хващаше големи ръкои и с чалъм замахваше със сърпа, сякаш даваше всичката си сила на работата. Вълкан я поглеждаше и сумтеше и той уморен, и все недоволен.
- А иди да налееш вода във бъкела, пък аз да навържа някой сноп – избоботи той.
Жената покорно спря начаса, хвана големия бъкел и тръгна към вира, който се събираше под една пещера, от челото на която падаше бистра и студена вода.
Като стигна там, тя се огледа и като видя, че няма никой, съблече ризата си и се потопи във водата. Отпусна умореното си тяло, наслаждавайки се на хладта на водата. Изведнъж нещо се шумна и тя дочу отдавна нечуван звук, така и шъткаше Стоядин. Стреснато се изправи и се скри в пещерата, като дръпна със себе си и ризата си. Влязла в пещерата тя се усети в ръцете на Стоядин, който затвори вика и с устните си. Напрегната от неочакваната изненада, Миляна застина. Искаше да промълви нещо но Стоядин не и позволи, само я милваше по настръхналата от хлада ли, от желанието ли кожа и нежно я облада.
Минута ли, две ли Миляна сякаш не разбираше какво става, но се молеше то да не свършва.
Телата им се вкопчиха, искаха се и се вземаха с болка, срам и силна страст!
Изгаряха се, усещаха се, ненаситили се, спряха за миг и пак потънаха в грях.
Той и тя!
Миг и вечност!
После Стоядин я целуна и промълви:
- Прости ми Миляно, и вечно сбогом, до умиране невиждане...
Миляна стана, облече ризата си и излезе от тъмното, сломена и пълна със мъка. Станало ли беше или беше сънувала....
Спъвайки се в къпинака, невиждаща нищо тя се дотътри до вира .
Напълни бъкела с вода и повлече краката си към нивата, където Вълкан беше задрямал подпрян на купена снопи. Като я усети, че се е върнала, той се пресегна и дръпна бъкела от ръцете и, надигна го и пи дълго, като се заливаше с вода. После се уригна и пак се надигна като и направи знак да продължава да жъне, че деня напредва. Жената заграби класовете жито и пак замахна със сърпа. Под нахлюпената над очите и кърпа потекоха сълзи, ама кой ли ги виждаше.
Към Благовец се роди греха, едно червенокосо, синеоко момиченце. Сега вече Миляна имаше с кого да си говори, милваше си го и му напяваше такива едни тъжни песни, че то вместо да се зарадва на мамината песен, плачеше.
Ден след ден Вълкан се пропиваше все повече. Връщаше се нощя и до съмнало хората чуваха виковете му, все се молеше на Миляна да му прости. А тя мълчеше и дума не проронваше. После пиянския му глас започваше да се моли на Стоядин, да му прости поне той, но в тъмното никой не отговаряше, нито Миляна, нито невърналия се брат Стоядин.
Една сутрин намериха Вълкан паднал пред църковната порта, сякаш и Бога е молил за прошка, ама и той не му е простил.Погребаха го непростен, само Миляна и попа, никой от селото не дойде, нито роднини, нито стари другари.
Тъй си минаваха годините, дойде чумавата година.
Хората избягаха по горите, да се скрият от болестта, а Миляна остана в селото, сякаш чакаше някого, само тя и детето, и няколко подивели кучета, дето по цяла нощ виеха от глад.
Една привечер портата се бутна и в двора влезе някой. Миляна знаеше, че е Стоядин, стана и го посрещна, а той болен, чумав, само едни очи останали, падна в краката й.
- Дойдох си Миляно, дойдох си дома, че тука да умра, само за тебе си дойдох, тебе да видя и на Бога да се представя.
Миляна се отмести, и той видя, видя мънинкото дете, непорастнало, с едни такива очи като нейните, пък лицето му досущ като неговите.
Учудено погледна към Миляна, и пак загледа детето!
Греха, тяхния грях! На двамата!
После безмълвно протегна ръка, помилва детето и нея, кротна се и умря простен от Бога и Миляна.
Отмина чумавото лято и хората слязаха от горите и направиха къщите си на друго място, далеч от старото село. Никой не ходеше там, ама и да беше отишъл щеше да намери в Стоядиновата къща само побелелите кости на Стоядин, Миляна и техния грях, вкопчени завинаги.