автор: Illi

Колкото и бърза да е светлината,
мрака винаги я изпреварва.
Но пълна със звезди нощта е ярка;
а сутрин тъмнината в себе си не вярва.

На изток небето вече сивее,
далечните облаци багрят се в розово,
в небето луната почти пълна белее
и ранните птички разпяват се солово.

Над планините виолетово-сини
подава се огненият слънчев ръб
и нивите като шарени килими
зачакват наточения сърп.

Дърветата разлистени хвърлят по тревата
зелените си дълги сенки
и от стръковете изпарява се росата,
и съхнат кървавочервени дренки.

Пробиват златните лъчи мъглата
и сред развълнувани води
оглежда се засмяно слънцето във езерата
и играе си с разплакани върби.

Не потръпват отдавна вече жетварите,
стоплени от труда и лъчите.
Вече търсят сенките старите,
а младите уморено присвиват очите.

От небето безоблачно сипе се жар,
уморените пият вода под дърветата,
на онова, което през зимата, казват, е дар,
не се радват по обед даже хлапетата.

Не прелита една дори птичка през синевата,
слънцето е застинало морно в зенита,
мараня трепти пак над житата,
а от лъчите покров жарък за земята се сплита.

Най-после кълбото от огън пак се търкулва
и сенките по-дълги и по-дълги стават,
повей на вятъра листи обрулва
и сънени кучета по дворовете се прозяват.

Вятъра носи облаци крехки от север
и лъчите от запад ги в пурпур обагрят.
От земята се носи мирис на пепел,
а небесата по цвят доближават смарагди.

По залез се сянка в сянка преплитат,
а в небето с огън рисуват лъчи.
Морните по пътя към къщи залитат,
а в горите мрак вече горчи.

Последен лъч, плам, светлина и надежда
и над земята пада тежък капак.
Изплетен от сянка света страшен изглежда;
хищен бухал се буди със грак.

Една подир друга проблясват звездите,
а от изток надига се бледа луна.
Децата си по челата целуват жените
и не смее да излезе навън ни една.

От сенките живи сенки излизат,
с лова поздравяват светлия лик.
Тревите изправят се, скриват следите
и кратък в нощта разнася се вик.

Облаци кълбести покриват небето
и не остава веч сянка дори.
Сега само мрак лежи над полето,
а сенки - в къщите от недогорели свещи.

Полита над дърветата сова потайна
и гледа в земята с диви очи,
там самодиви пеят песен омайна
и сплитат в косите си лунни лъчи.

Студ и тъма сковават сърцето
на пътник изгубен, самотен и блед,
вижда самите звезди от небето
как танцувайки го превръщат във лед.

В потайната доба сенките трепкат
и на друга поляна в тази гора
три вещици пускат гарван от клетка
и го пращат да дири мъртва вода.

В котлето на огъня отварата къкри,
най-старата смее се и с крива ръка
сместа зеленикава отново разбърква
и учи другите, че това е мощта.

В тъмното със стъпки беззвучни
излизат сърните да попасат,
не смеят по светло поляните тучни
със своите малки да посетят.

Отново открива се кръгла луната
и дивите плашат се от своите сенки.
Огромен вълк почва да вие нейде в полята
и други отвръщат му от скрити земленки.

Поток влачи водите си бесни,
надолу, към равното мрачно поле.
Запомнил е всякакви песни
и чак на морето ще ги предаде.

В часовете след полунощ земята за сянката дом е,
мрак и ужас бродят в поля и гори,
но още и чудеса, през деня скрити за хора,
а на небето - луна и звезди.

Но ето, на изток небето вече сивее,
далечните облаци багрят се в розово.
Душата отдъхва си, петел ранен пее
и светът готов за началото ново е.

Албум (лято)