автор: Zarin

Не бях си идвал толкова години.
Ръцете ми отдавна пожълтяха,
а топлите ти пясъци увяхваха
попити от очите ми застинали.
По вятъра.
Крадях се. По една мечта на идване
и две сълзи на всеки три столетия,
и някакво невинно междуметие,
преди да свърши новото ти мигване.
В ръцете ми.
Не бях те пипал, толкова красиво,
като от камък, свил се в топли длани
отново идвам, сгърчен като нямане,
да те ревнувам, колко ме обичат...
Разстоянията.
Загубих се. Ела да се пречистиш!
Косите ми отдавна изкласиха
и се изрониха по скритото,
понякога наричано предишно.
И ме питаха -
за истини. А истините скачаха
и всяка беше стъпкана различно.
За мен остана да съм неприличен,
макар че дълбините ми се смачкаха...
Обичам те.
Не бях си идвал толкова години...
Ръцете ми отново оживяват
и жълтото е жълто от прощаване
или от много мои гилотини...
Кому е писано да дава?